Рано тази сутрин, преди да тръгне за работа, Стивън отиде с колелото до Скотни и се върна с палтото от меча кожа — предната вечер го бяха скрили в една канавка. Татко си спомни, че когато е бил малко момче, е слушал доста за това палто. Каза, че по онова време повечето кочияши са се смятали за истински късметлии, ако са разполагали с къса пелерина от козя кожа за мразовитите зимни дни. Но прабаба ни заявила, че след като съпругът й се вози вътре в каляската си облечен с палто, подплатено с боброва кожа, то кочияшът, седнал отвън на капрата, трябва да е също толкова топло облечен, ако не и повече. Кочияшът бил много благодарен за дебелия мечи кожух, но същевременно се срамувал да го носи, защото, когато го видели с него, малките момченца хуквали подире му, подигравали му се и го питали дали няма да им потанцува. Късото палтенце от тюленова кожа било ушито за леля Милисънт в края на деветдесетте, още преди да се обяви за природозащитничка и категорично да откаже да носи кожени облекла. Според татко леля му е запазила тези дрехи главно от сантиментални подбуди — единственото истински щастливо време в нейния живот е било детството. Колко е трудно да се свърже младата госпожица Мили, която е ходела на уроци по танци, със старата дама, наметнала на раменете си строгата черна пелерина! Това ме кара да се питам каква ли ще бъда аз самата, когато остарея.
Ръката ми трепери от умора, но желанието да продължа да пиша е все така силно. През целия ден се чувствам като две различни личности — едната от вчера, другата — от днес. Прокрадва се и трети образ — аз, само че утре. Какво ли ни предстои? Дали Котънови ще ни поканят в Скотни? Топаз е сигурна, че това ще се случи. Смята, че необичайността на снощния инцидент ще събуди отново интереса им към нас, така както ги бяхме заинтригували по време на първото им посещение в замъка. И че бягството на Роуз от двамата братя трябва да ги е убедило, че сестра ми няма никакво намерение да им се натиска. Дано само не започне отново да ги сваля! Топаз каза, че съм постъпила добре, като съм казала на Роуз какво са говорили за нея Нийл и Саймън. На сутринта тя самата си поприказва със сестра ми, която я изслуша с учудващо търпение.
— Повече слушай, по-малко говори, докато не усетиш, че се отпускаш напълно — посъветва я Топаз. — И не се дръж предизвикателно, за Бога! Видът ти е достатъчно съблазнителен — той сам ще работи в твоя полза. — Обичам Топаз в моментите, в които е стъпила здраво на земята.
Ужасно ли е, че взимам участие в планирането на подобно нещо? Не е ли все едно като да се включвам в опитите за продаване на собствената ми сестра? Но от друга страна, съм сигурна, че Роуз ще успее да се влюби в някой от двамата братя — в този, който ще се влюби в нея, искам да кажа. Надявам се това да е Нийл, защото наистина намирам Саймън за малко плашещ. Да, но точно Нийл смята Англия за несериозна работа…
Очите ми не се откъсват от замъка, изправил снага долу, в ниското. Как бих искала да мога да намеря точните думи — сериозни и красиви, — за да го опиша такъв, какъвто го виждам в този момент, озарен от яркото следобедно слънце. Колкото повече ги търся, толкова по ми убягват. Как може да се опишат водопадът от светлина, заливащ двора, грейналите прозорци с позлатени от слънчевите лъчи стъкла, старинният вид на цялата постройка — сякаш слязла от някое платно на древен майстор? Единственият израз, който ми хрумва, е „светлина от друго време“ и това не е просто красива фраза, а самата истина…
О! Колата на Котънови току-що свърна по шосето на Годсенд. Идват насам! Нима пак само ще чакам и наблюдавам? В никакъв случай!
Веднага слизам!
Седма глава
Поканени сме на вечеря в скотни след една седмица, броено от днес!
Има и още нещо, за което искам да пиша — нещо, което е само моя тайна. О, не знам откъде да започна!
Слязох от кулата Белмот и с все сила хукнах към замъка. Успях да пристигна навреме, за да предупредя останалите за предстоящото посещение на благородните господа от Скотни. Роуз и Топаз тъкмо гладеха и сестра ми си сложи чиста и още топла от ютията блуза. Топаз набързо се пооправи и се зае да вади чашите за чай. Аз се измих и после установих, че трябва да избирам какво да направя — да отида да предупредя татко или да се среша, нямаше да имам време да свърша и двете. Стигнах до компромисен вариант — взех четката за коса и докато тичах към стаичката на вратаря, успях да пригладя разрошените си кичури. Татко така подскочи, когато му съобщих новината, че в първия момент се уплаших, да не би да реши да се скрие някъде, за да избегне срещата с Котънови. Той обаче грабна четката ми и обра с нея полепналите по сакото му косми. Не възразих — сега не беше моментът да си придиряме.