Прав беше, разбира се — госпожа Котън със сигурност щеше да се зачуди защо Роуз е хукнала да бяга. (Предполагам, че Нийл се досещаше за истинската причина — че Роуз бяга от тях, защото е обидена, че са ни пренебрегнали. Какъв срам!)
— Не виждам как някой може да повярва на легендата, че сте убили огромна мечка само с помощта на една вила за обръщане на сено — подхвърлих.
— Не съм я убил, само я раних — много лошо, струва ми се, но не достатъчно, че да я извадя от строя. Тя с рев се нахвърли върху мен, аз отстъпих встрани и тя падна в реката — чух я как тежко цопна във водата. Взех огромен камък — бедния звяр, хич не ми се щеше да го доубивам, но се налагаше. Нададе предсмъртен стон, когато камъкът го удари по главата, и потъна. Вдигнах фенера високо и видях как по повърхността на водата заизлизаха мехурчета. Също така съзрях и огромна тъмна буца — тялото на мъртвото животно, — очертана под водата и носена бавно от течението.
— Но вие нямахте фенер — възразих. — Нито пък е имало мечка — засмя се Топаз.
За малко да му повярвам, макар да знаех добре каква беше истината, сърцето ми чак се сви от мъка по убитата мечка. Нищо чудно, че и госпожа Котън е приела тази история за чиста монета.
— Мама настоя да отидем до цирка и да обезщетим собственика заради понесената от него загуба — продължи Нийл, а устните му се разтегнаха в усмивка. — Оказа се, че циркът е второразреден и не разполага с никакви мечки, но собственикът се съгласи да разпространи нашата история, надявайки се, че това ще привлече клиенти на представленията му. Опитах се да купя един от лъвовете му, но той ми заяви, че не се продават.
— За какво ви е лъв? — попитах.
— О, лъвовете са много сладки животни — неопределено отвърна Нийл.
Водата вече беше завряла. Свалихме чайника от огъня и запарихме чая.
След като сервирахме, Нийл отиде да седне на канапето до Роуз. Саймън пък стана, приближи до Топаз и започна любезно да разговаря с нея. Татко и госпожа Котън със задоволство продължаваха да се прекъсват. Беше истинска наслада за мен да наблюдавам всеки един от присъстващите в стаята, само дето не можех да следя всички разговори едновременно. Най-любопитна бях да разбера как вървят нещата на Роуз. Виждах, че оставя Нийл да говори през по-голямата част от времето, но ми се стори, че изобщо не го слуша, което не беше добре. Сестра ми току се надвесваше над прозореца, за да храни лебедите. Нийл изглеждаше озадачен. После забелязах, че Саймън не отделя очи от Роуз. По едно време сестра ми срещна погледа му и на устните й трепна усмивка. Нийл я стрелна с очи, после се изправи и помоли Топаз за допълнително чай (макар впоследствие изобщо да не пи от него). Саймън отиде при Роуз. Тя продължаваше да не говори много, но изглеждаше така, сякаш намира всяка дума, изречена от по-големия Котън, за ужасно интересна. Подочух това-онова — Саймън й разказваше за Скотни Хол.
— Не, никога не съм го разглеждала отвътре — каза сестра ми.
— Но разбира се, че трябва! Надяваме се, че ще приемете да вечеряте с нас следващата седмица.
Той се обърна към майка си за потвърждение и госпожа Котън покани всички ни. За една инфарктна частица от секундата си помислих, че ще остана на сухо, защото госпожа Котън запита:
— Достатъчно голяма ли е Касандра за вечерни партита?
Но Нийл извика:
— Ама разбира се, че е! — И всичко си дойде на мястото.
О, харесвам го този Нийл! Когато семейство Котън си тръгнаха, аз вървях с него, татко придружаваше госпожа Котън, а Саймън кавалерстваше на Роуз. Нийл се заинтригува как възнамеряваме да се придвижим до Скотни и когато отвърнах, че ще трябва да помислим по въпроса, той обеща да изпрати тяхната кола. Невероятно мил е, макар че, когато минавахме покрай хамбара, се сетих за приказките му по адрес на Роуз. Май не бива да си вадим прибързани заключения от едно-две дочути неща. Освен това Саймън бе този, който ме бе нарекъл „преднамерено наивна“. Нийл ме бе определил като „хубаво дете“, което не съвпада напълно с моето виждане за самата себе си, но все пак е мил комплимент.
Когато се връщахме обратно към замъка, татко се възхити от любезността на Котънови, после попита дали имаме подходящи рокли за предстоящото парти. Аз също се притеснявах по този въпрос, но отвърнах:
— О, Топаз ще измисли нещо.
— Чудя се дали някоя от дрехите на леля ви Милисънт няма да свърши работа? Ако не — да вървят по дяволите, все трябва да е останало нещо, което да можем да продадем… — Татко хвърли умолителен поглед към мен.
Хванах го под ръка и отвърнах:
— Ще се оправим, не се тревожи.