Той погледна колебливо към Роуз — сестра ми вървеше и се усмихваше на себе си. Не мисля, че беше чула и дума от онова, което си приказвахме.
Заварихме Топаз да мие чаените чаши.
— Мортмейн, заслужаваш медал! — възкликна тя, щом ни видя.
— За какво? — учуди се баща ми. — О, защото говорих с госпожа Котън ли? Беше ми невероятно приятно.
Топаз го изгледа замислено.
— Когато бях в Америка, свикнах с виталността на американките — обясни баща ми.
— Всичките ли говорят толкова много? — поинтересувах се аз.
— Не, разбира се, че не. Но госпожа Котън принадлежи към онзи често срещан тип жени, който си пада по лекциите. Първо посещават някоя сказка, а после си устройват забавления. Невероятно гостоприемни са. — Той седна върху кухненската маса и заклати крака. Приличаше на пакостливо момче. — Енергията им е направо удивителна — продължи. — В състояние са да родят и отгледат три-четири деца и едновременно с това да въртят домакинството, да се информират за последните новости в областта на изобразителното изкуство, музиката и литературата — знанията им са повърхностни, разбира се, но, мили Боже, и това е нещо! Отгоре на всичкото притежават и дял в някой бизнес. Също така някои от тях се женят по няколко пъти просто за да избягат от еднообразието.
— Не смятам, че който и да е съпруг би издържал на подобно напрежение повече от две-три години — отбеляза Топаз.
— В началото и аз мислех така. Неспирният порой от приказки буквално изчерпа силите ми. След време обаче свикнах. Приличат на топки за тенис — ти ги удряш и те отскачат, за да ударят теб. Като цяло резултатът е повече от стимулиращ — освен ако тотално не те разгромят — сухо рече Топаз.
— Понякога оказват и такъв ефект — призна баща ми. — Голяма част от американските мъже са невероятно мълчаливи.
— Стори ми се, че госпожа Котън знае доста неща за „Джейкъб Рестлинг“ — намесих се аз.
— Най-вероятно я е прочела, преди да дойдат тук — американските интелектуалки имат навика да го правят и бих казал, че е много мило от тяхна страна. Интересно е, че голяма част от тях посивяват преждевременно. И бих искал да отбележа какво удоволствие бе за мен да видя така елегантно облечена жена.
Татко започна да си тананика разсеяно и се отправи към стаичката си — сякаш изведнъж съвсем бе забравил за нас. Идеше ми да му забия един заради последната забележка — във връзка с елегантността на госпожа Котън, — защото в момента Топаз бе възможно най-далеч от образа на елегантната жена: роклята й от домашнотъкано платно като че ли беше първа братовчедка на конопените чували, а прекрасната й руса коса, която остро се нуждаеше от измиване, бе прибрана във вехта изпокъсана мрежичка.
— Може би щеше да му се стори стимулиращо, ако и аз говорех толкова много — с въздишка рече тя.
— Не биваше да коментираме — възразих.
Честно казано, аз самата също намирах госпожа Котън за стимулираща личност, но не бях толкова нетактична, че да изразя това свое мнение гласно.
— Топаз, мислиш ли, че вечерният му костюм вече е прояден от молците? Не го е обличал от последното парти в дома на леля Милисънт.
Топаз отвърна, че се е погрижила за костюма на татко.
— Само ще трябва да му намерим копчета за ръкавели, защото той продаде своите. О, Касандра, направо не е за вярване — един гений, един мъж, по книгата, на когото американските критици пишат есета, да няма свестни копчета за ръкавели!
Отвърнах, че много гении нямат дори ризи, на които да слагат копчета за ръкавели, а после започнахме да обсъждаме с какво ще се облечем самите ние за партито.
При мен нещата не са съвсем зле — винаги мога да си сложа бялата рокля, с която ходех по училищните тържества. Тя би била подходяща за всяко момиче на моята възраст. А Топаз можеше да преправи някоя от своите вечерни рокли за случая. Истинският проблем е Роуз.
— Никоя от дрехите на леля ви Милисънт не може да послужи за ушиването на рокля за сестра ти — въздъхна Топаз. — Не виждам нищо подходящо и сред моите тоалети. Роуз има нужда от нещо разкошно, с много волани. Понеже по никакъв начин не бихме могли да скрием ранновикторианския й чар, по-добре да го подчертаем.
Чувах как Роуз свири на пиано във всекидневната. Затворих плътно вратата на кухнята и казах:
— Как ти се стори днешното й държание?
— Поне беше по-тиха, макар пак да правеше мили очи. Но както и да е — това вече няма значение.
Погледнах я удивено и Топаз продължи:
— Саймън Котън е силно увлечен по нея, не забеляза ли? Веднъж щом мъжът падне в капана, момичето може да си позволи да бъде толкова глупаво, колкото си поиска, а той най-вероятно ще си помисли, че глупостта е особено привлекателно качество.