— И Нийл ли е увлечен?
— Съмнявам се — отвърна мащехата ми. — Имам чувството, че Нийл сякаш вижда през нея. Забелязах как един-два пъти я погледна изпитателно. О, в какво ще я облечем, Касандра? Наистина мисля, че има шансове със Саймън — познавам симптомите, а при него те са налице.
Изведнъж си представих лицето на Саймън Котън — бледо, с контрастираща черна брада.
— Наистина ли ще си доволна, ако Роуз се омъжи за него, Топаз? — попитах.
— Бих искала да й се удаде тази възможност — твърдо отвърна Топаз.
Скоро след това пристигна госпожица Марси. Носеше книга за баща ми. Осведоми ни, че викарият е поканен на същата вечеря, на която ще ходим и ние — научила за това от икономката му.
— Повечето хора са получавали покана за обяд или чай — каза госпожица Марси. — Покана за вечеря обаче си е нещо съвсем друго.
Споделихме с нея проблема във връзка с роклята на Роуз.
— Трябва да бъде розова — отсече госпожица Марси. — И с кринолин. Точно такава видях в най-новия брой на списание „Домашен разговор“.
После се впусна в подробности около модела.
— О, Господи, това ще бъде идеално за Роуз! — въздъхна Топаз.
Госпожица Марси се изчерви, примигна и рече:
— Можете ли да я ушиете, госпожо Мортмейн? Ако скъпата Роуз ми позволи да й подаря плата, разбира се.
— Аз ще ви позволя! — извика Топаз. — Чувствам се в правото си да го направя.
Госпожица Марси й хвърли светкавичен поглед и мащехата ми едва забележимо кимна. За малко да се изсмея. Двете бяха толкова различни една от друга — госпожица Марси приличаше на дребно розово птиченце, а Топаз бе висока и бледа, подобна на богиня — и въпреки това неистовото желание да омъжат Роуз ги сближаваше толкова много, че те дори започваха да си приличат.
— Можем да предложим на госпожица Марси да си избере нещо от дрехите на леля Милисънт в знак на благодарност за прекрасния жест — рекох.
Двете жени мигом се отправиха към всекидневната, в която бяха пръснати дрехите на покойницата, а аз останах в кухнята, за да приготвя чая на Стивън. Топаз беше решила, че онези от нас, които пият следобеден чай, ще получат по чаша какао към вечерята си. Стивън се разтревожи не на шега, когато чу, че ще се появя на вечеря в Скотни Хол с такава стара рокля.
— Не можете ли да си купите поне нов шал? — попита той. — Имам малко спестени пари.
Благодарих му, но отвърнах, че синият шал, който вървеше с бялата рокля, е много запазен — почти като нов.
— Ами тогава какво ще кажете за една панделка за косата, госпожице Касандра?
— Божичко, не съм слагала панделки от малка! — възкликнах.
— Носехте корделки на краищата на плитките си, преди да си подстрижете косата. Бяха красиви.
После Стивън ме попита дали сега, след като по-добре познавам двамата Котънови, съм започнала да ги харесвам повече.
— О, за Саймън нищо не мога да кажа — той през цялото време говореше с Роуз. Но Нийл е много мил.
— Смятате ли го за хубав?
Отвърнах, че едва ли бих могла да го определя като красавец.
— Не е точно хубав — не и колкото теб, Стивън.
Казах го, без да се замисля — всички вкъщи възприемаме като нещо нормално красотата на Стивън. При тези мои думи обаче той така силно се изчерви, че ми се прииска да не бях ги изричала.
— Нали разбираш, твоите черти са класически — обясних.
— Което като че ли е без особено значение, след като не съм джентълмен. — Стивън се усмихна някак саркастично, както ми се стори.
— Не говори така — прекъснах го. — Джентълмени са всички мъже, които се държат като такива. Ти със сигурност си един от тях.
Той поклати глава.
— Можеш да си джентълмен само ако си се родил такъв, госпожице Касандра.
— Стивън, това са пълни отживелици и глупости! — възкликнах. — Наистина. И между другото, би ли престанал да ми викаш „госпожице Касандра“?
Той ме погледна объркано, после рече:
— Да, разбирам: сега, след като вече сте пораснали достатъчно, за да ходите по вечерни партита, би трябвало да се обръщам към вас с „госпожице Мортмейн“.
— Напротив. Исках да кажа съвсем друго. Викай ми просто Касандра, без „госпожице“ отпред. Ти си член на семейството ни. Като си помисля, намирам за истински абсурд, че използваш официални обръщения. Кой те накара да ни викаш така?
— Майка ми — тя беше безкомпромисна в това отношение. Спомням си първия ден, в който пристигнахме в дома ви. Вие и госпожица Роуз си подхвърляхте топка в градината. Хукнах към вратата на кухнята — помислих си, че и аз мога да се включа в играта, но мама ме спря и ми обясни, че вие двете сте млади госпожици и аз не мога да си играя с вас, освен ако не ме поканите. Освен това ми заръча да ви наричам „госпожици“ и никога да не си позволявам прекалено много. Доста се поизпоти, докато ми обясни какво точно означава „да не си позволявам прекалено много“.