— О, Стивън, колко ужасно! Тогава си бил на…
— На седем, ако не се лъжа. Вие трябва да сте били на шест, а госпожица Роуз — на девет. Томас бе само четиригодишен, но трябваше да му викам „господин Томас“. Само дето той още преди години ме помоли да не му казвам така.
— Аз също трябваше да проведа този разговор преди години! — възкликнах.
Истината е, че изобщо не се бях замисляла върху този въпрос. Майката на Стивън бе работила при родителите ни няколко години, преди да се омъжи. Когато останала вдовица, поискала отново да се върне на служба в дома ни и да даде Стивън в някой детски дом. Знам, че беше много благодарна на мама, задето й позволи да доведе Стивън със себе си — може би именно това я беше накарало да попрекали с изискванията по отношение на почтителното държане на сина си.
— Както и да е, сега ти го казвам — продължих, — така че се постарай да го запомниш.
— А на госпожица Роуз направо Роуз ли да й викам? — попита ме той.
Не бях сигурна как би реагирала Роуз на подобно свойско обръщение, затова отвърнах:
— О, какво ни интересува Роуз? Става дума за отношенията между теб и мен.
— Не мога да наричам вас само по малко име, а към нея да се обръщам с „госпожице“ — твърдо възрази той. — Това би я поставило над вас.
Обещах да говоря с Роуз по въпроса и поисках да ми подаде чашата си, за да му сипя допълнително чай. Започвах да се чувствам неудобно.
Стивън дълго разбърква чая си, после рече:
— Наистина ли вярвате в онова, което казахте за джентълмените? Че джентълмен е този, който се държи като такъв?
— Разбира се, Стивън, заклевам се.
Толкова исках да ми повярва, че се приведох над масата и лицето ми се озова току пред неговото. Той ме погледна право в очите. Отнесеният му поглед вече го нямаше, от очите му сякаш извираше някаква светлина, но едновременно с това бяха по-тъмни от всякога. Погледът му беше толкова директен, че сякаш ме докосваше. Това усещане продължи само секунда, но в тази секунда Стивън бе един напълно различен човек — много интересен, дори будещ вълнение, признавам си.
В този момент брат ми влезе в кухнята и аз отскочих назад.
— Защо си се зачервила толкова, момичето ми? — подигравателно запита Томас.
Разбирам защо понякога Роуз изпитва непреодолимото желание да му забие един в ухилената физиономия. За щастие Томас не изчака да му отговоря, а започна да разправя, че във вестника имало статия за убитата мечка, отнесена на около двайсет мили надолу по реката. Посмях се заедно с момчетата на тази история, после сложих да сваря едно яйце за брат си. Стивън стана и излезе на двора.
През цялото време, докато сервирах яденето на Томас, си умирах от притеснение — внезапно осъзнах, че не мога да продължа да се преструвам. Не можех вечно да се заблуждавам, че Стивън е просто силно привързан към мен и че това няма ни най-малко значение. От седмици не бях се замисляла върху отношенията ни и напълно бях забравила за необходимостта от време на време да се държа рязко с него — така както ме бе посъветвал татко. Казах си, че трябва веднага да започна с промяната, после разбрах, че нямам сили да го направя — не и след като току-що го бях помолила да зареже официалностите и да се обръща към мен на малко име и след като ме бе гледал така, че чак свят ми се беше завил.
Усамотих се в градината, за да помисля на спокойствие. Беше в онези часове на вечерта, когато бледите цветя изглеждат по-бледи, отколкото са в действителност. Всичко наоколо сякаш бе замръзнало в пълна неподвижност. Газената лампа в стаята на баща ми мъждукаше, Топаз и госпожица Марси си бяха запалили свещ в трапезарията, а Роуз все така продължаваше да свири на пианото във всекидневната, без да има нужда от светлина. Замайването ми беше отминало, чувствах се странно, сякаш ми бяха поникнали криле. Тръгнах през пасажа, водещ към централната порта, и излязох на поляната. Минах покрай хамбара. Стивън излезе оттам. Не се усмихна, както обикновено правеше, щом ме видеше. Този път в погледа му сякаш имаше въпрос.
— Да се поразходим — рече той.
— Добре — казах, после размислих и се поправих: — Не, не, не мисля, че ще го направя, Стивън. Искам отново да видя госпожица Марси, преди да си тръгне.