Роуз се засмя, но и продължи да се ядосва, че не може да се види в цял ръст — голямото ни огледало отдавна е продадено. Задържах малкото пред сестра ми, за да може да се огледа на части, но това само я раздразни още повече.
— Над камината във всекидневната също има огледало — казах. — Може би ако се качиш на пианото…
Роуз хукна нататък, за да опита.
Татко излезе от банята и мина покрай нас на път за спалнята. В следващата секунда го чух да крещи:
— Какво, по дяволите, си направила със себе си?!
В гласът му прозираше такъв ужас, че в първия момент си помислих, че с Топаз се е случило нещо лошо. Хукнах натам и се спрях нерешително на прага. Но и оттам виждах добре мащехата си. Беше облякла черната си вечерна рокля, в която никога не се бе харесвала. Това бе една наистина изключително безлична рокля! Косата й бе събрана на кок, а по лицето й се виждаха следи от грим — не много, само малко руж и червило. Резултатът беше удивителен: мащехата ни изглеждаше твърде обикновена — симпатична, но незаслужаваща особено внимание.
Нито тя, нито татко ме забелязаха. Чух я да отвръща:
— О, Мортмейн, тази вечер е посветена на Роуз. Искам цялото внимание да бъде съсредоточено върху нея…
Върнах се на пръсти в моята спалня. Бях поразена от пълната липса на егоизъм у Топаз, особено след като знаех, че е прекарала часове в прекрояване на най-хубавата си вечерна рокля. Знаех какво имаше предвид тя, разбира се — ако се появеше в целия си блясък, на фона на нейната красота Роуз щеше да изглежда просто хубавка, но нищо повече. Изведнъж си спомних онази първа вечер, в която Котънови се появиха в дома ни — тогава Топаз също бе правила всичко възможно, за да остане в сянка. О, благородна Топаз!
Чух баща ми да вика:
— Хич не ми пука, по дяволите! Останало ми е толкова малко, с което мога да похваля. Господи, остави ме да съм горд поне с жена си!
— О, скъпи! — възкликна Топаз.
Не чух останалото, защото забързах към долния етаж, за да задържа Роуз там. Усетих, че не бива да се месим в разправията горе. Освен това изпитах срам — винаги се чувствам така, когато се сетя за втория брак на татко.
Когато двамата слязоха долу, Топаз си беше снежнобяла както винаги, а сребристорусата й коса се спускаше на блестящи вълни по гърба. Беше облечена в най-хубавата си рокля — сива, с гръцка кройка, прилична на ефирен облак, а прелестния сив ешарп бе драпирала артистично около главата и раменете си. Изглеждаше невероятно красива, точно така си представям Ангела на смъртта.
Колата на Котънови пристигна, карана от шофьор в униформа, и ето че потеглихме. Терзаех се от мисълта, че Стивън и Томас ще трябва да останат вкъщи, но Топаз се беше погрижила да им осигури наденички за вечеря.
Колата бе огромна и прекрасна. Почти не говорехме, докато пътувахме — аз лично се притеснявах от присъствието на шофьора. Беше невероятно скован и вежлив, но вероятно имаше страшно добър слух. Облегнах се назад. Погледът ми се плъзна по бягащите покрай нас поля. Чувствах се крехка и изискана. Чудех се какво ли изпитват останалите. Татко изглеждаше много хубав във вечерния си костюм, освен това се държеше мило с всички и не спираше да се усмихва, но на мен ми беше ясно, че е нервен. Или поне си мислех, че ми е ясно, а после си дадох сметка, че всъщност знам много малко за него, за Топаз, за Роуз или за когото и да е на този свят, с изключение на самата себе си, разбира се. Ласкаех се от мисълта, че мога да чета мислите на хората, но това се отнасяше само за онова, което беше на повърхността в съзнанието им. Не успявах да проникна в дълбочина. След всичките тези години нямах представа например коя е причината баща ми да изостави писането! Нито пък знам какво точно чувства Роуз по отношение на Котънови. Що се отнася до Топаз — никога не бях успявала да разгадая мислите й. Разбира се, винаги съм знаела, че е много добра, но никога не бих допуснала, че е готова на жертва заради Роуз. И тъкмо когато бях почнала да се чувствам засрамена от факта, че съм я вземала за повърхностна, тя извика със сладникав гласец:
— Виж, Мортмейн, виж! О, не ти ли се иска да бъдеш много, много стар мъж, седнал в осветена от газени лампи кръчма?
— Да, иска ми се и държа непременно да страдам и от ревматизъм — засмя се баща ни. — Скъпа моя, ти си истинска глупачка.
Спряхме да вземем викария и в колата ни стана малко тясно — естествено, заради кринолина на Роуз… Нашият викарий е най-милият мъж, когото познавам — около петдесетте, пълничък, с къдрава златиста коса. Прилича на голямо бебе — образът му е далеч от този на църковен служител.