Веднъж татко му каза:
— Един Господ знае как си станал свещеник.
На което викарият отвърна:
— Ами да, точно негова работа е да знае.
Сега, когато пътувахме вече заедно, след като ни огледа хубаво, той отбеляза:
— Мортмейн, жените ти са забележително красиви.
— Аз не съм — подметнах.
— Аа, но за сметка на това пък си проницателна натура — нещо като смесица от Джейн Еър и Беки Шарп. Много опасна девойка. Харесва ми кораловата ти огърлица.
После въвлече всички ни в разговора и накрая дори шофьорът се разсмя. Странното е, че викарият може да накара хората около него да се смеят, без да казва нещо кой знае колко забавно. Предполагам, че това се дължи на умението му да предразполага всекиго.
Когато пристигнахме в Скотни Хол, вече се бе стъмнило. Всички прозорци светеха празнично. Знаех как изглежда къщата отвън, защото много пъти бях минавала покрай нея с велосипеда си на връщане от училище. Стилът на сградата е от шестнайсети век, а павилионът в градината — от седемнайсети. Нямах търпение да видя сградата отвътре. Изкачихме каменните стъпала пред централния вход и тежката врата се отвори, преди още да сме дръпнали звънеца. Никога преди не бях срещала иконом и не знаех как да се държа, но викарият го познаваше и си размени няколко реплики с него.
Оставихме връхните си дрехи във фоайето. Топаз ни беше дала някои от своите наметки, за да избегнем срама да се появим в опърпаните си зимни палта. В къщата цареше прекрасна атмосфера от отминали времена. Въздухът ухаеше на цветя и пчелен восък — сладък, но същевременно и кисел, застоял аромат. Мирис, който те изпълва с нежност и копнеж по миналото.
Бяхме въведени в малка всекидневна. До камината стояха Котънови и двама непознати. Госпожа Котън тъкмо беше взела думата, когато икономът съобщи за пристигането ни. Тя млъкна и се извърна към нас. В продължение на няколко мига не можа да продума — мисля, че бе поразена от вида на Роуз и Топаз. Забелязах погледа, който Саймън отправи към сестра ми. После Котънови побързаха да ни представят на другите си гости. Разменихме си ръкостискания.
Непознатите бяха някои си господин и госпожа Фокскотън — английски родственици на Котънови, далечни, мисля. Още щом чух, че мъжът се казва Обри, си спомних, че е архитект — бях чела за работата му в някакво списание. Обри Фокскотън е мъж на средна възраст със сивкав тен на лицето и тънка безцветна коса. В него има нещо много елегантно, а гласът му е невероятно приятен, макар и малко превзет. Стоях до него, докато си пиехме коктейлите (първият коктейл в живота ми, вкусът му беше отвратителен), и побързах да го разпитам за архитектурата на къщата. Той веднага се впусна в обяснения.
— Онова, което я прави идеална, е — редеше той, — че е умален модел на огромните къщи в благородническите имения. В нея има всичко — и просторна бална зала, и дълга галерия, и централен преден двор, а същевременно е малка и лесна за поддържане. От години мечтая за нея. Колко молих Саймън да се съгласи да ми я даде под наем! Дългосрочен.
Каза го достатъчно високо, за да го чуя не само аз, но и самият Саймън, който се засмя и отвърна:
— Няма да се съглася, дори да ми предложиш живота си.
Тогава господин Фокскотън смени темата:
— Кажете ми, онази изключителна дама в сиво — тя със сигурност е Топаз от известната картина на Макморис, дето е изложена в галерия „Тейт“, нали? — И след като поговорихме за Топаз около минута-две, той се отправи към нея.
Имах достатъчно време да забележа, че Саймън се възхищава от роклята на Роуз, както и да чуя нейните обяснения във връзка с кринолина — историята очевидно го заинтригува, защото той рече, че на всяка цена трябва да отиде да се запознае със старата госпожа Стебинс. После викарият дойде и допи коктейла ми вместо мен. Скоро след това се насочихме към трапезарията.
Масата беше обляна в светлина — толкова ярка, че останалата част от стаята изглеждаше почти черна. Семейните портрети, окачени по стените, сякаш плуваха в мрака.
От двете страни на госпожа Котън се настаниха баща ми и викарият. Топаз седна отдясно на Саймън, а госпожа Фокскотън — от лявата му страна. Роуз беше между викария и господин Фокскотън — щеше ми се да я бяха сложили да седне до Саймън, но предполагам, че омъжените жени се ползват с предимство. Подозирах, че Нийл е настоял аз да съм до него, защото ми бе съобщил, че ще си правим компания на масата, още преди да бъдем повикани за вечеря. Това ме изпълни с особена топлина към него.