— От дванайсет години — безизразно отвърна той.
Всички членове на нашето семейство възприемаха този негов тон като знак, че разговорът е приключил. Госпожа Котън обаче реагира различно.
— Значи сте сметнали за най-разумно да оставите съзнанието си да се изчисти от влиянието на предишната ви книга — отбеляза тя. — Колко малко писатели са в състояние да сторят подобно нещо! — В тона й личеше разбиране и дори — благоговеене. После тя побърза да добави: — Но все пак този период при вас е доста дълъг, не мислите ли?
Забелязах как татко впи пръсти в ръба на масата. Уплаших се, че ще бутне стола си назад и ще напусне трапезарията — така както правеше у дома винаги, когато някой от нас го раздразнеше с нещо. Но той се овладя и много спокойно отвърна:
— Отказах се от писането, госпожо Котън. А сега нека да си изберем по-интересна тема за разговор.
— Но това е интересна тема! — не се предаваше тя.
Погледнах я крадешком — седеше с гордо изправени рамене в роклята си от тъмносиньо кадифе и с прелестен наниз от перли на шията. Не мисля, че някога съм виждала друга жена, която да изглежда толкова… безукорна.
— Предупреждавам ви, че съм изключително упорита, господин Мортмейн. Когато един писател като вас, който е надарен с безспорен талант, прекъсне творческата си дейност за толкова дълго време, смятам, че е задължение на някой да открие причините за това. Обикновено автоматично се стига до заключението, че въпросният творец е станал зависим от алкохола, но вашият проблем очевидно не е този. Може да има някакво психологично…
Точно в този момент Нийл се обърна към мен и ми каза нещо.
— Млъкни за секунда — изшътках му аз, но така или иначе пропуснах останалата част от речта на госпожа Котън. Чух само как баща ми възкликна:
— Мили Боже, не може да ми говорите подобни неща, след като сте ме поканили на вашата собствена маса!
— О, аз винаги прилагам шокиращи тактики по отношение на гениалните мъже — засмя се госпожа Котън. — Ако някой не ги предизвика на публично място, те като нищо ще се измъкнат.
— Нямам никакъв проблем с измъкването, независимо дали се намирам на обществено събиране, или водя разговор на четири очи — възрази баща ми.
Аз обаче бях сигурна, че в този случай той не възнамеряваше да си плюе на петите и да избяга, а в гласа му се долавяше вълнение, което не бях чувала от години.
— Кажете ми — продължи татко — дали вие сте някакъв уникум, или клубният тип американки са станали по-опасни, отколкото ги помня?
На мен думите му ми прозвучаха ужасно грубо, пък било то и казани на шега, но госпожа Котън, изглежда, изобщо не възразяваше да се обръщат така към нея.
— Аз не съм онова, което вие разбирате под „клубен тип американка“. И между другото, струва ми се, че трябва да ви излекуваме от навика да правите генерални заключения за Америка на базата на две кратки посещения, по време на които сте се занимавали главно с изнасянето на лекции.
Този път баща ми си намери майстора — той имаше навика да говори за Америка така, сякаш при отпътуването си оттам я беше пъхнал в джоба на панталоните си и я бе донесъл у дома. Аз, естествено, изгарях от желание да чуя продължението на завързалия се диалог, но госпожа Котън ме забеляза. Наложи се бързо да се обърна към Нийл и да кажа:
— Кажи сега.
— За какво всъщност говорехме? — опита се да си спомни той. — Да не би преди малко да си помисли, че си си счупила някой зъб?