— Предполагам, че единствената прилика е в брадата — засмя се Саймън.
— Не, очите му са същите като твоите — настоя госпожа Фокскотън.
— И най-вече веждите — намесих се. — Леко извитите им крайчета. Както и косата, по-точно лимбата на челото.
Роуз не откъсваше поглед от картината. Саймън я попита за нейното мнение. Сестра ми се извърна и очите й съсредоточено се спряха върху му — сякаш поглъщаха чертите на лицето му една по една. Когато най-сетне проговори, единственото, което каза, бе:
— О, долавям бегла прилика.
Твърде неопределен отговор наистина. Имах чувството, че Роуз мислеше за нещо съвсем различно от портрета пред нас, нещо, свързано пряко и единствено със Саймън, но в един момент се върна към действителността и осъзна как всички очакваме отговора й.
Върнахме се при другите. Топаз и Обри Фокскотън също разглеждаха портрети, заварихме ги при Котънови от осемнайсети век.
— Сега ми просветна! — внезапно каза той, обръщайки се към мащехата ми. — Вие сте като слязла от картина на Блейк. Не мислиш ли, Леда?
Госпожа Ф.К. Прояви умерен интерес към темата. Тя хвърли продължителен преценяващ поглед на Топаз и рече:
— Да, стига да имаше малко повече месо по костите й.
— А Роуз е истинска Ромни — намеси се Саймън. — Доста прилича на лейди Хамилтън. — За пръв път той произнесе малкото име на сестра ми. — Касандра пък е родена за модел на Рейнолдс, разбира се — като я гледам, все едно виждам малкото момиченце с капана за мишки.
— Не съм като нея! — извиках засегнато. — Мразя въпросната картина на Рейнолдс. Мишката изглежда ужасена, котката — изгладняла, а момиченцето е просто едно жестоко малко зверче. Отказвам да ме оприличавате на нея.
— А, но ти ще пуснеш мишлето от капана и ще намериш вкусна умряла сардина, за да задоволиш апетита на котката — успокои ме Саймън. След тези думи установих, че започва да ми харесва.
Другите бяха заети да мислят коя картина е най-близко до госпожа Фокскотън. Накрая се спряха на някакъв сюрреалист на име Дали.
— Като онази Горгона, от чиито уши излизат змии — уточни господин Фокскотън.
Нямам ни най-малка представа какво е сюрреализъм, но с лекота мога да си представя змии да излизат от ушите на госпожа Ф.К. Нещо повече — изобщо не бих ги упрекнала, че се стремят да изпълзят навън.
После всички решихме, че е добре да потанцуваме.
— В хола — каза Нийл, — защото грамофонът е там.
Госпожа Котън, татко и викарият изостанаха доста назад, увлечени в разговора си.
— Няма да ни достигне един кавалер — оплака се госпожа Фокскотън, когато се озовахме на долния етаж.
Отговорих й, че предпочитам да стоя настрана и да гледам, защото и без това не знам никакви модерни танци. (Роуз също, но тя поне е опитвала някои нови стъпки един-два пъти на партитата в дома на леля Милисънт.)
— Какви танци владееш? — попита ме Саймън, а тонът му беше ироничен. — Сарабанда? Куранте? Павана?
Отвърнах, че мога да танцувам само валс и полка. Мама ни ги беше показала още когато бяхме съвсем малки.
— Аз ще те науча — предложи Нийл. Той постави една плоча на грамофона (очаквах това модерно приспособление, наречено „Викторола“, да бъде доста по-вълнуващо), после приближи към мен. Аз обаче му казах, че предпочитам първо да погледам.
— О, хайде де, Касандра! — настоя той, но госпожа Фокскотън се намеси.
— Остави детето, щом не иска! Нека види няколко танца, а ти изтанцувай първия с мен, братовчеде.
Разреших въпроса, като изтичах по стълбите, седнах на най-горното стъпало и загледах надолу. Роуз танцуваше със Саймън, Топаз — с господин Фокскотън. Трябва да призная, че госпожа Фокскотън танцуваше наистина прелестно, макар през цялото време главата й да лежеше прекалено интимно върху гърдите на Нийл. Роклята на Роуз се развяваше красиво, но сестра ми непрекъснато пропускаше стъпки. Топаз се движеше вдървено — тя намира модерните танци за твърде вулгарни, — но госпожа Фокскотън танцуваше толкова добре, че мащехата ми видимо се поотпусна в обятията на мъжа й. От високо танцуващите двойки бяха интересно зрелище. Холът беше едва осветен и дъбовият паркет изглеждаше като езеро на лунна светлина. Отново долових мистериозния аромат на миналото, но този път примесен с парфюма на госпожа Фокскотън — тежък, загадъчен аромат, който с нищо не напомняше за цветен букет. Облегнах се на резбованите дървени перила и се заслушах в музиката. Почувствах се напълно различно от друг път — някак по-нежна, по-красива. Сякаш десетки мъже бяха влюбени в мен и не представляваше проблем аз също да се влюбя в тях. Усещането бе особено интензивно в областта на слънчевия сплит — чувство на уязвимост е най-точното определение, което бих могла да дам. Отдадох се на анализирането на това, което изпитвах, загледана в голямата ваза с бели лалета на фона на огромния прозорец с вдигнати завеси. Изведнъж замръзнах на мястото си от ужас.