В тъмното пространство от външната страна на прозореца се мярнаха две лица, после мигновено изчезнаха. Напрегнах очи, за да ги видя отново. Танцьорите се носеха по паркета и ми закриваха гледката. По едно време лицата пак се появиха, но този път ги виждах още по-размазано. После приближиха и в този момент плочата свърши. Танците спряха, а лицата изчезнаха.
Обри Фокскотън извика:
— Видя ли това, Саймън? Двамата селяни пак се опитват да ни наблюдават!
— Това му е най-лошото на живеенето в близост до централното шосе — обясни Саймън на Роуз.
— О, по дяволите, какво ви пука? — извика Нийл. — Да гледат, като искат.
— Да, но снощи уплашиха мама. Мисля, че просто ще ги помоля друг път да не го правят, стига да мога да ги хвана, разбира се.
Саймън приближи до вратата и я отвори. Хукнах с все сила надолу по стълбите и след минута се озовах пред него. Над вратата имаше лампа, но отвъд периметъра, в който се простираше светлината й, всичко изглеждаше мастиленочерно.
— Не ги гонете — прошепнах едва.
Той ми се усмихна развеселено:
— О, небеса! Нямам намерение да ги наранявам. — После слезе по стъпалата пред входа и извика: — Има ли някой?
Съвсем наблизо се разнесе приглушен смях.
— Крият се зад кедровото дърво — каза Саймън и тръгна натам. Молех се двамата неканени посетители да избягат, но не чух никакъв шум от тичащи крака. Хванах Саймън за ръката и промълвих:
— Моля ви, върнете се вътре и кажете, че не сте успели да ги откриете. Бяха Томас и Стивън.
Саймън прихна.
— Трябва да са дошли дотук с велосипедите си — добавих. — Моля ви, не им се сърдете. Те просто са искали да видят как се забавляваме.
— Томас, Стивън, къде сте? Влезте и се присъединете към компанията ни.
Те не отговориха. Със Саймън вече се бяхме приближили до стария кедър. В този момент двете момчета хукнаха, само че Томас се спъна в нещо и се просна в цял ръст на земята.
— Хайде стига! — извиках. — Не се притеснявайте, всичко е наред.
Саймън се спусна да помогне на брат ми да се изправи — знаех, че Томас не се е ударил, защото през цялото време не спираше да се смее. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и успях да различа Стивън на няколко метра по-далеч. Беше спрял и сякаш се чудеше дали да дойде при нас, или да продължи да бяга. Отидох при него и го хванах за ръката.
— Много съжалявам — прошепна той. — Знам, че постъпихме ужасно.
— Глупости — успокоих го. — Никой не възразява. — Дланта на ръката му беше влажна. Сигурна съм, че в този момент Стивън наистина се чувстваше ужасно.
Останалите бяха чули виковете и вече стояха на площадката пред входната врата. Нийл приближи тичешком с фенерче в ръка.
— Да вярвам ли на очите си? Моят стар приятел Стивън! — извика той. — Случайно да има някоя мечка наоколо тази вечер?
— Не искам да влизам вътре, моля ви! — прошепна в ухото ми Стивън, но аз и Нийл го хванахме от двете страни и го повлякохме към къщата.
За разлика от Стивън Томас изобщо не възразяваше да се присъедини към веселбата. Докато вървеше, не спираше да се кикоти.
— Видяхме ви по време на вечерята, но после всички се изнесохте нанякъде — призна той. — Вече се бяхме отчаяли и се гласяхме да си ходим, когато отново се появихте.
Щом видях Стивън на светло, застанал под светлината на полилея в хола, съжалих, че съм настояла да влезе — беше се изчервил като домат и не смееше да гъкне от неудобство. Роуз още повече утежни ситуацията, когато афектирано рече (предполагам, че думите й бяха провокирани от неловкост):
— Извинявам се заради тях. Мисля, че двамата трябва да се срамуват от постъпката си.
— Не обръщайте внимание на старата мърморка Роуз, момчета — усмихнато каза Нийл. — Да вървим да опустошим хладилника.
Веднъж бях гледала в някакъв филм как се опустошава хладилник и трябва да отбележа, че ми се беше сторило страхотно забавление. Нямах нищо против и аз да се присъединя към тях, но госпожа Фокскотън ме извика и беше редно да отида при нея.
— Кой е онзи младеж? Високият, със светлата коса? — поиска да знае тя.
Разказах й накратко за Стивън и връзките му с нашето семейство.
— Трябва непременно да го снимам.
— Какво, сега ли?
Госпожата издаде звук, подобен на цвилене, който по всяка вероятност трябваше да представлява смях.