— Разбира се, че не, глупаво дете. Той трябва да дойде в Лондон. Аз съм професионален фотограф. Виж, защо не го попиташ? Всъщност недей, не си прави труда. — Тя хукна нагоре по стълбите.
Нямаше и следа от Нийл и момчетата. Много съжалявах, че ги бях изпуснала, защото вече усещах глад въпреки обилната вечеря. Предполагам, че стомахът ми е усетил възможността да се напълни веднъж като хората. Страхувах се, че ако се върна обратно в хола, Саймън може да се почувства задължен да ме покани на танц — той отново танцуваше с Роуз и аз не исках това да се променя. Помислих си, че ще е добре за мен да се оттегля на горния етаж.
Беше ми приятно да се разхождам сама из къщата — винаги усещам по-добре един дом, когато обикалям сама из него. Вървях бавно, разглеждайки старите картини по стените на коридорите. Навсякъде из Скотни Хол човек се натъкваше на следи от минали времена. Миналото е като настоящето — лека милувка, носеща се из въздуха. Рядко изпитвам подобно усещане, когато съм в замъка, вероятно защото е бил преустройван толкова много пъти, че най-старите му части са напълно различни от онова, което са били в началото. А може би прекрасните стари мебели В Скотни Хол допринасят за този удивителен ефект.
Очаквах да чуя гласове, които да ми покажат накъде да вървя, за да стигна до галерията, но наоколо цареше пълна тишина. Стигнах до един отворен прозорец, гледащ към двора, и се облегнах на перваза. Оттам се виждаха не само прозорците на галерията, но също и тези на кухнята, където в момента се намираха Стивън, Томас и Нийл — седяха на масата и се тъпчеха с храна. Изглеждаше ми забавно.
Когато стигнах до галерията, установих, че татко и госпожа Котън са се усамотили в дъното й, докато викарият се беше опънал на същия диван, на който бе лежала госпожа Фокскотън със забравената от нея книга. Разказах му за появата на Томас и Стивън.
— Да отидем да си побъбрим с тях — предложи той. — Освен ако не държиш да дойда и да танцувам с теб. Честно казано, когато танцувам, подскачам като индийска гумена топка.
Отвърнах, че бих искала да разгледам кухнята. Викарият се надигна и затвори четивото.
— Госпожа Фокскотън каза, че тази книга не е подходяща за малки момичета — осведомих го.
— Не е и книга за малки викарии — с кикот отвърна той.
Поведе ме към задното стълбище — познаваше къщата добре, защото години наред бе поддържал приятелски отношения със стария господин Котън. Беше интересно да се направи сравнение между господарските покои и онази част, в която живееше прислугата. Тук килимите бяха протъркани и стари, а осветлението — доста по-остро. Беше по-студено, а особената миризма на старо бе лишена от онази особена привлекателна романтична нотка, напротив — тук миришеше единствено на влага и мухъл.
За сметка на това пък кухненското помещение беше истинска прелест — с боядисаните си в бяло стени, с бялата емайлирана готварска печка и най-огромния хладилник, който някога бях виждала. (Хладилникът на леля Милисънт беше голям, но стар и раздрънкан.) Нийл и момчетата продължаваха да ядат. Тук присъстваше и четвърто лице — на масата, приседнала плътно до Стивън, се мъдреше госпожа Фокскотън.
Когато влязохме, тя тъкмо подаваше визитката си на Стивън и му казваше:
— Достатъчно е само да покажеш тази визитка на някой таксиметров шофьор и той ще разбере накъде да кара. Ще ти платя таксито щом пристигнеш пред дома ми — или може би е по-добре да ти дам парите още сега. — Тя отвори дамската си чантичка.
— Наистина ли се каниш да позираш за снимка? — попитах го веднага. Стивън само поклати глава и ми показа визитната картичка. На нея с едри букви беше написано „Леда — Художник фотограф“, а най-отгоре имаше нарисуван красив малък лебед, встрани, от който бе напечатан адресът на госпожа Фокскотън.
— Бъди добро дете и ми помогни да го накарам да се съгласи — обърна се тя към мен. — Той може да дойде в събота. Ще му покрия пътните разходи, а освен това ще му платя две гвинеи за позирането. Точно той е типът, който търся от месеци наред.
— Не, благодаря ви, мадам — отвърна много учтиво Стивън. — Ще се чувствам неудобно.
— Мили Боже, от какво ще се чувстваш неудобно? Ще снимам само главата ти. Ще приемеш ли да позираш за три гвинеи?
— Какво, само за един ден ли?
Тя го изгледа косо, после бързо рече:
— Пет гвинеи, ако дойдеш идната неделя.
— Не приемай, ако не искаш, Стивън — казах му.
Той преглътна и потъна в дълбок размисъл. Накрая успя да промълви:
— Ще трябва да помисля още, мадам. Ще получа ли петте гвинеи, ако закъснея малко?