Още от първия ред разбрах, че този път произведението е изцяло негово — главната героиня бях аз, седнала на най-горното стъпало на стълбището в Скотни Хол, наблюдаваща танцуващите двойки. Чудех се какво да му кажа, когато Стивън внезапно издърпа листа от ръката ми и го скъса на парченца.
— Знам, че е ужасно — каза той.
Възразих:
— Някои от римите бяха направо прекрасни, Стивън. Освен това този път в него не се усещаше абсолютно никакво външно влияние. Хареса ми много повече от другите ти стихотворения. — Чувствах, че сега беше моментът да го накарам да се откаже от копирането на великите поети.
— Аз не преписвах едно към едно предишните си стихотворения, винаги се стараех да променям някои от думите — отвърна той, без да ме гледа. — Не исках да заимствам, Касандра, но просто онова, което моят мозък раждаше, никога не ми изглеждаше достатъчно добро.
Казах му, че го разбирам прекрасно, но че за в бъдеще той трябва да се концентрира върху писането на лично свои творби. Посъветвах го напълно да се откаже от имитирането на един или друг автор.
— Сигурна съм, че в това последно стихотворение сам си сътворил всичко — от първата до последната дума — добавих, — но въпреки всичко звученето му ми напомняше малко на Херик — цялата онази част, в която говориш за лилиите, розите и виолетките. Снощи не си видял подобни работи в хола, нали? Там имаше само бели лалета.
— Бас държа, че и Херик не е виждал в действителност всичко онова, което е описвал — опита да се защити Стивън, но по устните му играеше усмивка. — Освен това все не можех да намеря подходяща дума, която да се римува с „лалета“.
Засмях се и му казах, че има много по-важни неща от римуването.
— В някои от най-добрите стихове напълно липсват рими. На — важното е да изразяваш онова, което чувстваш.
— О, не бих могъл да го направя. Никога.
— Но защо не, Стивън? Разбира се, че би могъл.
— Не! — категорично отвърна той и се усмихна на себе си, сякаш се забавляваше от някаква известна само нему шега. Спомних си за онази вечер, когато двамата с него слагахме тиганите под течовете на тавана — и тогава Стивън се усмихваше по същия начин.
— Стивън — започнах, — спомняш ли си онзи първи път, в който Котънови се появиха тук? Спомняш ли си как гледаше през същия този прозорец и казваше, че всяко начало е прекрасно?
Той кимна:
— Да, но тогава не очаквах никакви Котънови да се появят на хоризонта. Танцува ли снощи с тях?
— Опитах веднъж. С Нийл.
— Хората изглеждат ужасно, когато танцуват. Аз бих се срамувал да правя подобни движения. Ти никога няма да се кършиш по начина, по който го правеше онази особа, наричаща себе си Леда, нали?
— Никога не бих могла да се науча да танцувам толкова добре — отвърнах. — Но знам какво имаш предвид. Тя буквално увисва на вратовете на партньорите си. Няма да приемеш предложението й да те снима, нали?
Казах го съвсем небрежно, ей така, между другото, сякаш изобщо не ми пукаше какво ще ми отвърне той. За моя голяма изненада Стивън отново наложи непроницаемата маска на лицето си — напълно различна от глуповатото изражение, което понякога придобиваше. Във втория случай излъчването му е меко, замечтано, докато в първия човек остава с впечатлението, че Стивън се цупи. От време на време, когато е в компанията на Роуз, лицето му става такова, но не си спомням да се е случвало, когато сме само двамата.
— Защо не? — каза той. — Ако някои хора са готови да хвърлят един куп пари за това…
— Но на теб не би ти харесало, нали, Стивън?
— Дори и да не ми харесва, струва си да си наложа да го преглътна, след като ще ми донесе пет гвинеи — отвърна той. — Пет гвинеи са много повече от парите, които бих могъл да спестя за една година.
— Снощи ти беше напълно сигурен, че ще откажеш.
— Може да отида, може и да не отида — рече с вбесяваща неопределеност той и се спусна надолу по стълбите.
Едно гласче в главата ми изпищя: „Проклета да бъда, ако ти позволя да позираш пред Леда Фокскотън!“ После звънецът за чая иззвъня и се налагаше веднага да сляза долу.
Топаз беше задушила половината от шунката. Тя смяташе, че ще изядем по-малко, ако изчакаме месото да изстине, но Томас настоя да започнем с яденето веднага, защото няма нищо по-вкусно от парче топла шунка. Брат ми е много собственически настроен по отношение на пушения бут. Действително топла шунка с горчица е нещо божествено!
След чая ни посети госпожица Марси — искаше да научи всички подробности около партито в Скотни. Тя ми каза, че фотографиите на госпожа Фокскотън са много известни, дори ги публикували в различни списания. Ясно си спомняла една нейна творба — на момиче, криещо лицето си зад гигантска раковина, със сянката на мъж, приближаващ зад гърба му.