Значи всичко беше напразно. Напразни бяха всички жертви и лишения. Напразно търпяхме глад и жажда в продължение на безкрайно дългите месеци. Напразно лежахме със спрели сърца през нощите в окопите под огъня на неприятеля, изпълнявайки тежкия си дълг. Напразна беше гибелта на два милиона наши братя на фронта. Няма ли сега да се отворят братските могили, където са погребани онези, които отиваха на сигурна смърт убедени, че отдават живота си за делото на родината? Няма ли да въстанат от вечния си сън мъртъвците, за да подведат под отговорност родината, така горчиво подиграла им се? Заради това ли умираха огромните маси от немски войници през август и септември 1914 г., заради това ли ги последваха в огъня немските доброволци през есента на с.г., заради това ли се проснаха 17-годишни момчета на полята на Фландрия, заради това ли страдаха немските майки, когато откъсваха от сърцата си скъпите синове и ги пращаха на фронта, откъдето те вече не се върнаха! Заради това ли се принасяха всички тези неизброими жертви, за да може сега една групичка от жалки престъпници да посегне на съдбата на страната ни.
Значи заради това ли нашият немски войник търпя зной и студ, глад и жажда, умора и мъка, заради това ли нощем не спеше и правеше безкрайни преходи по участъците на фронта. Значи заради това войниците ни лежаха под адския огън на неприятеля, вдишваха отровните газове, бориха се и не се предаваха, не отстъпваха нито на крачка, помнейки, че са се заклели да отдадат живота си, за да защитят родината от нахлуването на неприятеля. Нима и тези безименни герои безспорно заслужиха надгробен паметник, върху който да бъде написано:
„Страннико, дошъл в Германия, когато пристигнеш тук, кажи на родината ни, че тук са погребани онези, които запазиха верността си към отечеството и предаността си към святия дълг.“
А нашето отечество с какво им отвърна? Но все пак това не е всичко. Все пак ние губихме също всичко красиво, което беше в предишна Германия. Нима не носим отговорност към собствената ни история? Достойни ли сме сега поне да си спомним за славата на изминалите времена? Как ще посмеем да погледнем в очите бъдещето.
Жалки презряни престъпници! Колкото повече през тези тежки часове обмислях станалото, толкова повече се изчервявах, толкова по-дълбоко беше възмущението, обхванало цялата ми същност. Какво е мъчителната болка на очите в сравнение с това?! Последваха страшни дни и още по-тежки нощи. Стана ми ясно, че всичко е загубено. Да хранят каквито и да било надежди за милост на победителя можеха само кръглите глупаци или престъпниците и лъжците. В продължение на всички тези нощи ме завладяваше все повече омразата към виновниците за случилото се. След няколко дни узнах собствената си съдба. Сега се смеех само тъжно, спомняйки си че доскоро бях загрижен за собственото си бъдеще. Нима не беше смешно сега да мисля как ще строя красиви здания върху тази обезчестена земя. Най-накрая разбрах, че стана именно това, от което отдавна се страхувах и само чувствата ми пречеха да му повярвам.
Император Вилхелм П, първият от немските монарси, протегна ръка за помирение на водачите на марксизма, неподозирайки, че негодниците не притежават чувство за чест. Още докато държаха ръката на императора в своята, с другата те напипваха кинжала. Невъзможно е никакво примирение с евреите. С тях е възможен само езикът: или — или! Решението ми съзря. Стигнах до извода, че трябваше да се заема с политика.
Глава VIII
Началото на моята политическа кариера
Най-сетне в края на ноември 1918 г. се завърнах в Мюнхен. След пристигането отново се отправих към помещението на запасния батальон на моя полк. Батальонът беше вече в ръцете на „войнишките съвети“. Обстановката ми се видя толкова противна, че веднага реших, че, ако ми се удаде възможност, ще напусна това място. Заедно с един от най-близките ми приятели от фронта — наричаха го Ернст Шмидт — се отправихме към Траунщайн, където щяхме да останем дотогава, докато войниците бъдат разпуснати по домовете.
През март 1919 г. отново се върнахме в Мюнхен. Положението стана непоносимо. Обстановката неизбежно водеше до по-нататъшното продължаване на революцията. Смъртта на Айснер само ускори хода на събитията и доведе до съветска диктатура, т.е. по-точно казано, до временна диктатура на евреите, което инициаторите на революцията преследваха като своя крайна цел в цяла Германия.