По това време в главата ми един след друг преминаваха планове. По цели дни ми се въртяха тежки мисли за това какво изобщо можеше сега да се предприеме. И всеки път достигах до трезвия извод, че докато съм господин „Никой“, нямам даже елементарните предпоставки за каквото и да е било целесъобразно действие. По-долу ще изясня защо и тогава не можех да се реша да се присъединя нито към една от съществуващите партии.
В хода на новата съветска революция аз за пръв път изнесох реч, която предизвика недоволството на Централния съвет. Рано сутринта на 27 април 1919 г. се опитаха да ме арестуват. С карабина в ръка посрещнах тримата младежи, които бяха дошли за мен. Не им достигна кураж и се върнаха там, откъдето бяха дошли.
Няколко дни след освобождението на Мюнхен ме командироваха в следствената комисия на Втория пехотен полк, която трябваше да разгледа делото, свързано със съветското въстание.
Това беше първата ми изява на политическата арена. След няколко седмици получих заповед да участвам в „курсовете“, които трябваше да се проведат с войниците от нашия отряд. Тези курсове имаха за цел да дадат на войниците вярна представа за сегашното състояние на нашата държава. За мен участието в курса беше ценно заради това, че получих възможността там да открия няколко приятеля с моите възгледи и заедно подробно да обсъдим създалото се положение. Тогава всички бяхме повече или по-малко убедени, че партиите на ноемврийските престъпници /центъра и социалдемократическата/ в никакъв случай няма да спасят Германия от надвисналата катастрофа. Но заедно с това ни беше ясно, че така наречените „буржоазно-национални“ организации даже при най-добро желание не са в състояние да поправят онова, което беше станало. На последните не им достигаха редица предпоставки, без които такава задача не би им била по силите. Събитията по-късно напълно затвърдиха тогавашните ни предположения.
Имайки пред вид всичко това, в нашия неголям кръг започнахме да обмисляме въпроса за образуването на нова партия. Основните мисли, които ни водеха тогава, бяха същите онези, които впоследствие залегнаха в основната програма на „Немската работническа партия“. Самото название на новата партия трябваше да ни осигури още в началото възможността да се сближим с широките маси. Извън това всяко нещо ни изглеждаше излишно и безцелно. Така ни хрумна да назовем своята партия „Социално-революционна партия“. Социалните убеждения на новата ни партия действително бяха цяла революция.
По-дълбоките мотиви, довели ме до това решение, се свеждаха до следното. И по-рано се занимавах с икономически проблеми. Но предишните ми занимания винаги повече или по-малко оставаха в рамките на изучаването на социалните въпроси като такива. По-късно тези рамки се разшириха с изучаването на проблемите на германската външна политика. Последната в значителна степен беше резултат на неправилната оценка на стопанските фактори и неразбирането на действителните основи, необходими за поставянето на нужната висота на проблема за изхранването на немския народ.
Предишните ми възгледи изхождаха от предположението, че капиталът е винаги продукт на труда и той, както и трудът, еднакво зависят от онези фактори, които определят човешката дейност от една или друга страна. Тогава предполагах, че националното значение на капитала зависи от могъществото, величието, свободата на самата държава, т.е. на нацията. Оттук си правих извода, че благодарение на тази взаимозависимост капиталът неизбежно би трябвало да спомага за процъфтяването на държавата и нацията, тъй като това съответства на естествения стремеж към забогатяване. По такъв начин приемах, че собствените интереси на капитала го тласкат да подкрепя делото за свобода и независимост на държавата, с други думи — да се бори за свободата, могъществото и силата на нацията. Оттук ми се струваше, че задачата на държавата по отношение на капитала е съвсем елементарна и ясна: държавата трябва да се погрижи само за това капиталът да й служи, а не да се възгордее в ролята си на господар на нацията. От тази оценка според мен произтичаха два постулата: от една страна — запазване на жизнеспособно и национално независимо стопанство, а от друга достатъчно осигуряване на права на трудещите се.
По-рано не умеех да различавам чистия капитал като краен продукт на творческия труд от капитала, чийто източник е най-вече спекулацията. Липсваше ми необходимия подтик, за си изясня докрай тази разлика. И именно този подтик ми даде един от лекторите на споменатите курсове. Говоря за Готфрид Федер.
Заслугата на Федер в моите очи се съдържаше в това, че той до края с безмилостива последователност осъждаше спекулативния характер на борсовия и заемния капитал и закова на стълба лихварската му същност. Неговите лекции в принципната си същност бяха толкова правилни, че нито един от критиците не оспорваше теоретичната верност на изводите на лектора. Хората само си задаваха въпроса, доколко е възможно практическото прилагане на идеите на Федер в живота. Но и това, което в очите на другите беше слабата страна на Федеровите лекции, в моите представляваше тяхната силна страна.