Прекарвайки два часа на описаното събрание, започнах да стигам до извода, че „немската работническа партия“ принадлежи към тази категория „партии“. Бях много щастлив, когато Федер завърши словото си. Достатъчно ми беше и аз се каних да си ходя, когато изведнъж обявиха, че започва свободна дискусия. И аз реших да послушам. Но и дискусията ми се стори напълно безмислена. Изведнъж обаче взе думата някакъв „професор“, който започна в речта си да критикува аргументацията на Федер. След възраженията от страна на Федер /трябва да признаем, доста убедителни/ професорът неочаквано заяви, че е склонен да приеме тези факти, но независимо от това най-настоятелно съветва младата партия да прибави в своята програма една важна точка, а именно „отделянето“ на Бавария от „Прусия“. Без да му мигне окото, този професор твърдеше, че в този случай австрийските немци веднага ще се присъединят към Бавария, че тогава условията за мир ще бъдат къде по-благоприятни за нас и тем подобни бръщолевеници. Тук аз не издържах и също се записах в бройката на желаещите да се изкажат. Аз смъмрих начетения професор и в резултат на това още преди да завърша речта си моят учен офейка като куче, полято с вода. Докато говорех, всички ме слушаха със смаяни погледи. Когато приключих и започнах да се прощавам с присъстващите, към мен се приближи един от слушателите, назова фамилията си /която между другото не можах да чуя/ и пъхна в ръката ми някаква книжка, както изглежда, политическа брошура, молейки ме настойчиво през свободното ми време да прочета това нещо.
Това ми беше много приятно, тъй като се надявах от книжката по-лесно да се запозная с програмата на тази скучна партийка и по такъв начин да се спася от необходимостта от по-нататъшно посещаване на тези толкова скучни събрания. Външното впечатление, което ми направи човека, дал ми брошурата, беше добро. Беше ясно, че си имах работа с работник. Взимайки си брошурката, аз си отидох. По това време все още живеех в казармата на втори пехотен полк, в мъничка къщурка, носеща все още следите от стрелбите по време на революцията. По цял ден бях зает, основно прекарвайки или в 41-ви стрелкови батальон или на събранията и докладите на другите военни части. Едва късно вечерта се връщах в своята къщурка, за да поспя. Имах навика да се събуждам много рано, още преди пет часа сутринта. В моята къщичка имаше много мишки. И аз често им оставях корички хляб или кокалчета, около които още от ранна сутрин мишките отчаяно се боричкаха. Събуждайки се, обикновено лежах с отворени очи в кревата и наблюдавах играта на тези зверчета. В живота ми се наложи порядъчно да гладувам и аз много добре разбирах, какво голямо удоволствие доставяха тези корички хляб на гладните мишлета.
В деня, следващ описаното събрание, се събудих около пет часа. Тъй като не можех отново да заспя, започнах да мисля за вчерашното събрание. Изведнъж си спомних за брошурката, която ми пъхнаха в ръцете. Потърсих книжката и реших веднага да я прочета. Това беше малка брошурка. Неин автор беше същият работник, който ми я беше дал. В брошурата той описваше по какъв начин му се беше удало от хаоса на марксистките и профсъюзни фрази да се върне към националните идеи. Оттук и заглавието на книгата: „Моето политическо пробуждане“. Започвайки да чета, аз я усвоих до самия й край. Та нали книжката описваше нещо съвършено аналогично на това, което на мен самия ми се наложи да преживея в продължение на 12 години. Неволно пред мен отново премина в живи образи моето собствено минало. През целия ден още няколко пъти си припомних прочетеното. След това започнах да забравям за брошурата, когато изведнъж след няколко дни получих картичка, в която ми съобщават, че съм приет като член на „немската работническа партия“. В картичката ме молеха да съобщя как се отнасям към това и с тази цел ме канеха на събрание на комитета на партията, което трябваше да се проведе идната сряда.
Разбира се, аз бях не малко изненадан от този начин на „завербуване“ на членове в нова партия и отначало не знаех да се ядосвам ли или да се смея на това. Нали мислех най-вече за създаване на своя собствена партия и ни най-малко не се канех да встъпвам в образувана партия. За последното не можеше и дума да става. Вече се канех да отговоря писмено на тези господа, но тук ме победи любопитството и реших на уговорения ден все пак да отида на събранието, за да изложа устно мотивите си.