Дойде сряда. Събранието беше определено да бъде в бирария „Розенбад“ на Хернщрасе — много бедна кръчмичка, в която рядко някой се отбиваше. Впрочем, през 1919 г. и в по-богатите ресторанти беше много оскъдно и неуютно. Но ресторантчето „Розенбад“ не познавах изобщо до този момент.
Преминавайки през зле осветената столова, в която нямаше нито една жива душа, аз намерих странична врата и влязох в стаичка, където би трябвало да се провеждаше „заседанието“. При слабо осветление от развалена газова лампа зад една маса седяха четирима младежи, в това число и познатият ми автор на брошурата, който веднага радостно ме приветства, произнасяйки няколко топли думи в чест на новия член на „немската работническа партия“.
Това ми се стори прекалено. Но тъй като ми съобщиха, че „главният председател“ на партията ще дойде след малко, то аз реших да почакам със своето заявление. Най-накрая дойде и самият председател. Това беше същият човек, който председателстваше на събранието в бирария „Щернеке“, когато докладваше Федер. В мен отново надделя любопитството и аз реших все пак да почакам и да послушам какво ще стане после. Сега можах да узная фамилиите на отделните присъстващи. Председател на цялата партия „в общодържавен мащаб“ беше господин Харер, мюнхенския председател беше Антон Дрекслер.
Отначало високопоставеното събрание пристъпи към четене на протокола, предшестващ заседанието. За прочитането дадоха вот на доверие на секретаря. След това пристъпиха към изслушване на финансовия отчет. В касата на това общество, както стана ясно, имаше точно 7 марки и 50 пфенига. За прочитането на отчета отново дадоха единогласен вот на доверие на касиера. Всичко това беше най-сериозно отразено в протокола. После първият председател прочете съставените отговори на три писма от Кил, Дюселдорф и Берлин. Присъстващите изразиха пълно одобрение на изказаното от председателя. След това пристъпиха към обявяване на новопостъпилите писма; това бяха вече известни за нас писма от Берлин, Дюселдорф и Кил, по едно от всеки град. С удоволствие беше изложено съдържанието на писмата за сведение. Един от ораторите произнесе подробна реч за това, че писмата явно доказват колко бързо растат връзките на „немската работническа партия“. После пристъпиха към продължително обменяне на мнения за това как изобщо следва да се отговаря на подобни писма.
Ужасно, ужасно! Това беше груповщина от най-лош вид. И ето в подобен клуб ме канеха да стана член. По-нататък пристъпиха към приема на нови членове, с други думи към улавяне на моята издигната персона. Поставих няколко въпроса. Изясни се, че партията няма програма, ни едно листче, въобще нито един напечатан документ, няма членски карти, даже няма едно нещастно печатче. Налице имаше само добра воля, гореща вяра в своето дело и няколко приети куци тезиса. На мен отново не ми беше до смях. Та нали пред мен бяха явни симптоми на пълна безпомощност и пълно недоволство от всички предишни политически партии, от всичките им програми и цялата им дейност. Не можеше да не се забележи, че тези младежи ги е докарало тук, на това, външно, толкова смешно събрание, именно това, че те с цялото си същество са почувствали краха на старите партии и са разбрали, че те са напълно неспособни да служат на делото за възраждане на немската нация, както и не могат да допринесат нищо и за самите си. Наскоро прочетох написаните на машина тезиси и отново се убедих, че пред мен са хора, които още само търсят пътища и още не знаят своя път. Много неща в тези тезиси бяха напълно оплетени или неясни, за много въобще не ставаше дума, но все пак съдържанието на тезисите явно говореше, че хората искрено търсят нови пътища. Чувствата на тези хора ми бяха познати. Това беше страстен стремеж да намериш нови форми на такова движение, което би представлявало нещо повече от една партия в стария смисъл на думата.
Когато вечерта се върнах в казармата, мнението ми за това общество беше вече оформено. Предстоеше да реша най-трудния въпрос в моя живот: да постъпя или не в този съюз. Разумът можеше да ми подскаже само отрицателен отговор, но чувството не ми даваше покой. И колкото по-често прехвърлях в ума си доводите на разсъдъка, говорещи за нелепостта на този клуб, толкова по-често чувството се възмущаваше на тези доводи. В продължение на следващите няколко дни не намирах покой. Много пъти прехвърлях в ума си всичко за и против. Бях решил отдавна да се заема с политическа дейност. Че тази дейност трябваше да започне в редовете на ново движение, също беше напълно ясно за мен. Не стигаше само външен подтик.