Че такава армия можеше да претърпи поражение беше заложено в онези престъпления, които бяха извършени. Поражението на нашите армии не беше причината на сегашните ни нещастия, а единствено резултат на извършените престъпления. Но, логично, поражението на армиите ни не би могло да няма за свое последствие понататъшното влошаване на положението ни, превърнало се по-късно в катастрофа.
Че това е именно така, е видно от следното. Нима всяко военно поражение непременно винаги води до сломяване на нацията и държавата? Откога такива резултати неизбежно съпътстват всяка проиграна война? Нима в историята винаги е било така, че от една изгубена война нациите непременно са загивали?
Може съвсем лаконично да се отговори на това: само онзи народ е загивал, проигравайки война, за когото военното поражение е било разплата за вътрешната гнилост, страхливост, безхарактерност, с една дума, за загубата на собствено достойнство. В други случаи военното поражение по-скоро е давало тласък към нов велик подем, а в никакъв случай не се е превръщало в надгробен паметник на могилата на даден народ.
В историята ще намерим хиляди примери, потвърждаващи вярността на казаното.
Нашето поражение в световната война, за съжаление, съвсем не беше незаслужена катастрофа, а уви, заслужено наказание от страна на вечното провидение. За наша беда повече от всичко заслужихме това поражение. Загубата на войната е само един от най-ярките симптоми на деградацията ни в цяла редица от такива симптоми, които са едва забележими с просто око. Да отричат този факт, могат само онези, които желаят да заровят главата си в пясъка.
Достатъчно е само да се обърне внимание на това, какви явления съпътстват военното ни поражение. Нима в много среди не можем откровено да констатираме безсрамни възторзи по отношение на това нещастие, постигнало родината ни? Нима нещо подобно би било възможно, ако с цялото си поведение не заслужихме това ужасно нещастие. Нима не беше и по-лошо: нима не се намираха хора, които направо се хвалеха, че със своята „работа“ са успели най-накрая да подринат нашия фронт. Та нали всичко това не беше направено нито от французите, нито от англичаните, не, не, този позор носеха върху себе си истинските немци! Нима не сме заслужили тези нещастия, които ни се стовариха върху главата? Нещо повече: нима след всичко станало не приехме открито за своя вината за започването на войната и нима не го направихме, ясно съзнавайки, че в действителност вината въобще не беше наша?
Не, хиляди пъти не. Вече само от това как немският народ възприемаше военното ни поражение, ставаше ясно, че причините за катастрофата на Германия съвсем не следва да се търсят в загубата на едни или други позиции на фронта в края на войната или в неуспеха на последното ни настъпление и т.н. Ако на практика причината беше в това, че самата ни армия се беше прекършила, ако нещастията на родината бяха предизвикани само от поражението на фронта, тогава германският народ би се отнесъл и към самия факт на поражение по различен начин. Тогава народът ни щеше да посрещне новината за поражението с много мъка, със стиснати зъби; тогава сърцата ни щяха да се преизпълнят с голяма ненавист и ожесточение срещу външния враг, на когото злата съдба беше осигурила победа над нас; тогава нацията ни по примера на римския сенат щеше да побърза да посрещне победените дивизии, за да ги помоли да не изпадат в отчаяние, а да продължават да вярват в звездата на нашата нация. Тогава щяхме да успеем да съхраним чувството си на благодарност към героичната, макар и победена армия, и бихме съумяли да я посрещнем със съответния израз на благодарност за понесените жертви. Тогава и самата капитулация пред противника би се осъществила в друга обстановка. Ако макар и разумът да подсказваше, че е необходимо да се подпише капитулация, то със сърцето си ние се подготвяхме към предстоящия нов подем.