Един от най-лошите симптоми на разпадане в довоенна Германия беше онази половинчатост, която беше обхванала тогава всички и всичко. Половинчатостта винаги е резултат от собствената неувереност в едно или друго нещо, а също и произтичащата оттук, или от други причини, страхливост. Ние изпитвахме това заболяване поради нашата организация на възпитание.
Организацията на възпитание в Германия притежаваше редица слабости до войната. Възпитанието у нас беше провеждано извънредно едностранно и подготвяше човека само към това да „знае“ много, а не да „умее“. Още по-малко внимание се обръщаше на изграждането на характера на личността, доколкото въобще един характер може да се изгради. Малко се обръщаше внимание на изграждането на чувство за отговорност и съвсем не се наблягаше на възпитанието на воля и решимост. В резултат на това у нас почти не съществуваха силни натури, а извънредно разностранни „всезнайковци“, за каквито нас, немците, бяха свикнали да ни считат в довоенно време. Обичаха немеца заради това, че можеха да го използват за всяко нещо, но малко го уважаваха именно заради слабата му воля. Нима не случайно немецът най-лесно от всички се смесва с другите народи, губейки връзка със своята нация и родина. Нашата забележителна поговорка: „С една шапка в ръка ще преминеш по цялата страна“ — достатъчно говори сама за себе си.
Тази наша покорност беше особено вредна, тъй като определяше взаимоотношенията между поданиците и техния монарх.
Образецът изискваше немецът безпрекословно да одобрява всичко, което Ваше величество благоволи да изрече и категорично не можеше никога и в нищо да му възразява. Но именно тук най-много ни липсваше чувството на гражданско достойнство. Именно в резултат на липсата на това чувство впоследствие загина и монархията като институция.
До нищо добро не можеше да доведе раболепието. Само за подлизурковците и използвачите подобно раболепно отношение към своя монарх можеше да бъде приятно. Това не можеше да се понрави и не се нравеше на честните и непоколебими души. Всички тези „най-верноподанически“ лилипути, готови всяка минута да пълзят в краката на своя монарх и разточител на блага, проявяваха невероятна наглост и безцеремонност по отношение на целия останал свят, особено когато тези субекти можеха да се представят като монополисти на чувствата на монарха, а всички останали грешници и страдалци да представят като противници на монархията. Такива пълзящи червеи — като че ли произлезли от дворянско съсловие или от някакви други съсловия — пораждаха само отвращение и на практика бяха в ущърб на самата монархия. Повече от ясно е, че такива хора в действителност са само гробари на монархията и причиняват голяма вреда особено на самата идея на монархията. Та по друг начин не може да бъде. Един човек, действително способен да се бори за своето дело, никога няма да бъде подлизурко и влечуго. Ако някой е искрен привърженик на монархическия режим, той ще му бъде предан с цялата си душа и ще бъде готов да жертва всичко в името на този режим. Но такъв човек няма да застане на всеки кръстопът и да крещи за своята преданост към монархията, както обичат това да правят господата демократически „другари“ на монархическия строй. Такъв човек, ако се наложи, ще сметне за свой дълг открито да предупреди монарха за една или друга опасност и няма да сметне за недопустимо да окаже едно или друго въздействие върху решението на монарха. Искреният монархист в никакъв случай не може да приеме, че Негово величество може да прави всичко, което намери за добре, даже и тогава, когато това ще доведе до неблагоприятни последствия. Искреният монархист в такъв случай ще сметне за свой дълг да вземе под своя защита монархията срещу самия монарх. Ако монархическата институция изцяло зависеше от монарха, тогава ще трябва да считаме монархическия режим като най-лоши от всички възможни режими. Защото трябва открито да признаем, че само в редки случаи монарсите са действително изявени мъдреци и образци за силни характери. Колкото и да се мъчим да представим монарсите като най-видните личности, невъзможно е човек повярва. На това може да повярват само професионалните подлизурковци, но честните хора, т.е. най-ценните за държавата, ще отхвърлят с негодувание такава версия. За честните хора историята си остава история, а истината — истина, даже и в тези случаи, когато става въпрос за монарси. Не, съчетанието на велик монарх и велик човек в една личност се случва толкова рядко в историята, че един народ трябва да е щастлив, ако снизходителната съдба му изпрати монарх макар и с относително добри лични качества. По този начин е ясно, че огромното значение на монархическата идея съвсем не е заложено в самата личност на монарха — освен в изключителните случаи, когато небесата пращат на човечеството такъв гениален герой, какъвто е бил Фридрих Велики, или такъв мъдър вожд като Вилхелм I. Но това се случва не повече от един път в столетие. Във всички останали случаи се налага да се констатира, че силата на монархическия режим не е в личността на монарха, а в идеята на монархията. С това и ролята на монарха се превръща само в служебна. Самият монарх в този случай е само едно колело в общия механизъм и е длъжен с цялата си роля на самия механизъм. Той трябва да подчини своите действия на висши цели. Истински „монархист“ е не този, който безмълвно ще гледа как един или друг монарх действа в ущърб на тези висши цели, а този, който сметне за свой дълг да направи всичко възможно, за да избегне това. Ако се съгласим, че идеята на монархизма се изчерпва със „свещената“ личност на монарха, то ще попаднем в такова положение, че даже и лудия монарх не бива никога да се сменя.