Ще взема няколко примера от многото.
Прието е, както е известно, пресата да се нарича „велика държава“. Особено обичат този епитет журналистическите кръгове. И действително, значението на печата е огромно. Ролята на печата е невъзможно да бъде преоценена. Нали именно на печата се пада задачата да продължи възпитанието на хората вече на зряла възраст.
Читателите на нашата преса могат да бъдат разделени на три групи:
първо, онези, които вярват на всичко прочетено;
второ, онези, които не вярват на нищо от прочетеното;
трето, онези хора с мозъци, които умеят да се отнесат критично към прочетеното и съответно да си правят своите изводи.
В цифрово отношение първата група е най-голяма. Тя се състои от основната маса от народа и затова представлява най-примитивната в идейно отношение част от нацията.
Втората група читатели в цифрово отношение е по-малка. Една част от нея се състои от елементи, които по-рано са принадлежали към първата група, а след това в резултат на дълъг опит са се разочаровали и са отишли в другата крайност: сега те не вярват на нищо, „стига да е напечатано във вестника“. Те ненавиждат всички вестници и или въобще не ги четат, или безкрайно се възмущават на съдържанието им, приемайки, че всички вестници са само лъжа и измама. Да си имаш работа с такива хора е много трудно, понеже те са настроени с недоверие и тогава, когато става въпрос за истина. Тези хора са почти изцяло изхабени за каквато и да е положителна работа.
Третата група в цифрово отношение е най-малка. Тя се състои от истински духовно развити личности, на които и вродените качества и възпитанието са им дали възможност да мислят самостоятелно.
Тези хора се опитват да си съставят собствено мнение, те подлагат на проверка всичко прочетено и едва след това правят изводи. Такива хора четат всеки вестник критично. Тук на автора на статията не винаги му се пише лесно. Господата журналисти се отнасят хладно към такива читатели.
За хората от третата група не е толкова опасно и няма такова значение всичко, което попада в нашите лъжливи вестници.
Този кръг от читатели отдавна е свикнал да вижда у всеки журналист ненадежден човек, който само по изключение понякога ще каже истината. За съжаление обаче, голямото значение на тези прекрасни личности не е в тяхното количество, а само в тяхната интелигентност. За нещастие, такива хора се броят на пръсти и това е много лошо особено в нашата епоха, когато умът е нищо, а мнозинството — всичко. В нашия век, когато избирателната бюлетина решава всичко, най-голямо значение получава именно първата, най-многочислената група от читатели на вестници, т.е. групата на най-неопитните хора, които лесно вярват на всичко.
Най-дълбоките интереси на народа и държавата изискват да не се допуска народните маси да попаднат в ръцете на лоши, невежи и нечестни „възпитатели“. Задължението на държавата щеше да бъде в контрола на това възпитание и в системната борба срещу злоупотребите в печата. Държавата трябва да следи особено внимателно вестниците, тъй като влиянието им върху хората е много силно и дълбоко, заради това, защото вестниците говорят ежедневно с читателя. Именно равномерността на пропагандата и постоянното повтаряне на едно и също оказват изключително влияние на читателя. Ето защо в тази област повече от всяка друга държавата би имала право да използва абсолютно всякакви средства, водещи към целта. Никакви викове за така наречената свобода на словото не би трябвало да спрат държавата, която е длъжна да осигури на нацията така необходимата й здрава умствена храна. Здравата държава на всяка цена трябва да вземе в ръцете си това оръжие на народното възпитание и да постави печата в служба на своята нация.
А какво става на практика? Каква умствена храна даваше немската преса на нашето население до войната? Нима това не беше най-силната отрова, която човек може да си представи? Нима не внушаваха на народа ни пацифизъм от най-лош вид в такова време, когато противникът системно и непоколебимо се готвеше вече да хване за гърлото Германия? Нима в мирно време не внушаваше нашата преса на народа съмнения в правотата на собствената му държава и не му подсказваше с това, че в предстоящата борба трябва да се ограничим само с отбрана? Нима нашата преса не обрисуваше на германския народ толкова съблазнително прелестите на „западната демокрация“, че, в края на краищата, благодарение на тази възторжена тирада нашият народ наистина повярва, че той може да довери бъдещето си на някакъв си митичен „съюз на народите“.