Струва си само от тази гледна точка за секунда да се замислим върху резултата на развитието ни за последния четвърт век и с ужас ще се убедим колко далеч назад сме се върнали по този страшен път. Където и да погледнеш, навсякъде виждаш зачатьците и зародишите на болести, които рано или късно неизбежно ще доведат културата ни до гибел. Всичко това разкрива симптоми на непрекъснат процес на гниене. Горко на онези народи, които не умеят да се справят с тези болести!
Такива заболявания отдавна могат да се констатират в Германия почти във всички области на изкуството и културата. Във всички области на културата като че ли преминахме най-високата си точка и се намираме на пътя на регреса. Театърът ни очевидно вървеше надолу и още в довоенна Германия той щеше напълно да изчезне като фактор за културно развитие, ако държавните ни театри тогава не оказаха съпротивление на проституирането в изкуството. Ако се абстрахираме от тези и някои други изключения, то ще стигнем до убеждението, че сцената ни се е срутила толкова ниско, че по-добре за народа е напълно да престане да посещава подобни театри. Нима не е нечувано, че в тези „храмове на изкуството“ не можехме въобще да пуснем нашата младеж, заради което бяхме принудени открито да заявим в някакви странни плакати: „входът е забранен за младежи на еди коя си възраст“.
Само помислете, нали главната задача на тези храмове на изкуството трябва да е на първо място възпитанието на младежта! Нима театрите съществуват заради това да подслаждат преситения живот на старците. Ето че доживяхме да станат необходими такива предпазни мерки. Какво ще кажат великите драматурзи от старите времена относно такива „предпазни мерки“ и най-вече относно условията, които предизвикаха необходимостта от прилагане на подобни мерки? Как пламенно по този повод би изнегодувал Шилер! С какво възмущение би обърнал глава Гьоте!
На кои са Шилер, Гьоте или Шекспир за героите на най-новата немска поезия? От гледна точка на тези господа Шилер, Гьоте и Шекспир са хора, напълно остарели, отживели, и не само това, отдавна вече „надминати от новите поети“. Най-характерното за описаната епоха е не само това, че нейните герои сами фабрикуват единствено мръсотии, но и това, че те се стараят непременно да овъргалят в мръсотията всичко онова, което е било истински велико в миналото. В такива епохи винаги сме принудени да констатираме аналогични явления. Колкото по-жалки и гнусни са произведенията ръчна изработка на една такава „нова“ епоха и на нейните дейци, толкова по-омразни за тях са свидетелите на предишното истинско величие и достойнство. Тези дейци с охота ще изтръгнат от паметта на човечеството неговото минало. Тогава няма да има с какво да се сравни съвременната мръсотия и цялата „нова“ гадост може да бъде представена за „изкуство“. Колкото по-жалка и бездарна е новата институция, толкова по-старателно се опитва да изтръгне от паметта на хората всички следи от миналото. И обратното. Всичко хубаво и силно, което може да ни предостави съвременността, ще се старае да продължи родословието на великите завоевания на миналото. Силното и хубавото не се страхува, че ще избледнее, ако започнат да го сравняват с миналото. Напротив, самото то се старае да извика в паметта и да освежи представите на новите поколения всичко онова забележително и велико, което е било в миналото. Да отрича миналото величие, всичко, което човечеството преди е постигнало, да ненавижда миналото — на това е способен само онзи, който не може да даде нищо ценно и велико на света, и в същото време се напъва да докаже, че е подарил на човечеството бог знае какви дарове.
Всичко това може да се каже не само за „новаторите“ на културното поприще, но и за политиката. Новото революционно движение винаги ще се отнася към старите форми с толкова по-силна омраза, колкото е по-незначително самото движение. Стремежът да представиш собствения си недъг за нещо много велико ражда сляпата омраза към всичко наистина велико от миналото. Например. Ясно е, че докато живее славата на Фридрих Велики, славата на Фридрих Еберт не може да стане особено голяма. Героят на двореца „Сансуси“ се отнася към бившия бременски кръчмар така както слънцето към луната. Луната свети само тогава, когато слънцето залезе. Ето защо всичките ни „луни“ преследват с омразата си слънчевата слава на великите хора. В политическия живот неведнъж е ставало така, че ако съдбата даде властта в ръцете на една политическа нула, то тази нула проявява невероятна енергия, за да оклевети миналото и да го залее с мръсотии. И в същото време това нищожество пуска в ход всички крайни средства, за да не допуска макар и най-малката критика по негов адрес. Като най-добър пример може да послужи съвременното законодателство за „защитата“ на германската република.