Ето защо, ако чуете, че някое учение, мироглед, политическо или икономическо движение безразборно опорочава миналото, то трябва да знаете, че този факт е достатъчен да изисква от вас внимание и известно недоверие. В повечето случаи тази омраза е доказателство за нищожеството на онези, които я сеят. Нерядко това говори и за глупави намерения. Истински благодетелното за човечеството движение няма да се откаже безразборно от миналото, а ще използва за своето строителство най-силните елементи на стария фундамент. Силното движение няма да се засрами да признае, че прилага стари истини. Та нали цялата човешка култура, а и самият човек е резултат на единна верига на развитие, а брънките на тази верига са изковани от цели поколения, от които всяко следващо продължава делото на предишните. Целта на истинската революция не се съдържа в това да разруши всичко старо, а да отстрани лошото и остарялото и да продължи да строи по-нататък върху тези елементи от фундамента, които са все още годни.
Само така може и трябва да се приема прогресът на човечеството. Иначе светът никога не би излязъл от хаоса. Всяко ново поколение ще започне да отрича и отхвърля миналото и първата предпоставка за новото строителство ще се счита разрушението на онова, което е направено от всички предишни поколения.
Най-лошата черта на нашата култура в довоенните години не беше само в пълната импотентност на художественото и културно творчество, но и в онази омраза, с която се стремяха да изхвърлят в калта миналото. Почти във всички области на изкуството и особено в театъра и литературата в навечерието на XX век у нас не само че не създаваха нищо ново, но и виждаха задачата си в това да подронят и да осквернят всичко старо. Наляво и надясно крещяха, че тези и тези велики произведения от миналото са вече „надминати“, като че ли тази нищожна епоха на нищожни хора е способна да надмине нещо.
В тази връзка се налага отново да напомним за страхливостта на тази част от народа ни, която, веднъж получила образование, е длъжна открито да застане срещу опозоряването на културата. От чиста страхливост нашата интелигенция не се решаваше да направи това. Тя се боеше от възгласите на „апостолите“ на болшевишкото изкуство, които, разбира се, по най-гнусен начин се нахвърляха върху всеки, който не желаеше да види перлата в произведенията на тези господа. Интелигенцията се подчини на онова, което й се струваше неизбежно. Не само това. Хората започнаха да се страхуват, че тези полумошенници-полуглупаци ще ги упрекнат в неразбиране на изкуството. Като че ли отказа да разбереш продукцията на дегенератите и наглите лъжци може да бъде позорно за честния човек. Тези, ако позволите да ги нарека, новатори имаха на разположение много просто средство да докажат колко са „велики“ творенията им. Всичко напълно неразбираемо и направо налудничаво в произведенията им го рекламираха пред изуменото човечество като продукт на „вътрешни преживявания“. По този евтин начин господата избягваха всякаква критика. Страхувайки се да не я обвинят в неразбиране на „новото“ изкуство, интелигенцията мълчаливо се примиряваше с най-гнусните насмешки над изкуството и в края на краищата тя по същество загуби всякакви обективни критерии на художествените оценки.
Всичко това несъмнено беше един симптом на настъпващата враждебна епоха.
Друг печален симптом беше следният.
През XIX век градовете ни все повече загубваха характера на центрове на културата и все повече се превръщаха в места на стълпотворение на хора. Съвременният пролетариат на големия град почти няма връзка с града, в който временно пребивава. Това е така, защото работникът приема града само като място за временно пребиваване и за нищо друго. Отчасти това произтича от цялата социална обстановка, принуждаваща човека отново и отново да си сменя местожителството, и по такъв начин не му дава възможност истински да се обвърже със своя град. Но от друга страна, причината за това явление трябва да се търси и в факта, че съвременният ни град все повече загубва своето културно значение и се става все по-беден на културни ценности.
Още през епохата на освободителните войни Германия е имала няколко големи градове и дори и те са били малки по размер. Малкото съществуващи тогава и наистина големи градове са играли преди всичко ролята на резиденции и в това си качество са представлявали известна културна ценност, а и външно са били художествено завършени. Ако сравним тогавашните градове, наброяващи над 50 хиляди жители, с настоящите със същото количество жители, то ще видим, че тогавашните градове са притежавали наистина големи научни и художествени съкровища. Когато в Мюнхен са били само 60 хиляди жители, този град е бил един от най-важните художествени центрове на Германия. Сега почти всяко фабрично градче наброява толкова жители, а понякога и няколко пъти повече, и въпреки това няма даже намек за ценност от такъв род. Това са само наети казарми за живеене и нищо друго. При такива черти на съвременните градове не може да възникне никаква интимна връзка с дадения център. Нито един човек няма да почувства особена привързаност към един град, който с нищо не се различава от другите, в който няма нито една интимна индивидуална черта и където най-старателно се избягва всичко онова, което макар и малко напомня изкуство.