Не само това. От гледна точка на ръста на населението даже големите ни градове са относително бедни по своите художествени ценности. И тези градове все повече се нивелират. В края на краищата те представляват същата картина като нещастните фабрични градове, само че в увеличен размер. Онова, което новата история е прибавила към културното им съдържание, е напълно недостатъчно. Всъщност всичките ни градове живеят за сметка на славата и съкровищата на миналото. Опитайте да вземете сега от Мюнхен всичко онова, събрано при Людвиг I, и вие с ужас ще видите колко нищожно малко е това, което сме получили като художествени произведения след него. Същото може да се каже за Берлин и за повечето големи градове.
Но най-съществено е следното. Нито един от нашите големи градове не притежава такива паметници, които биха господствали над целия град и които могат да бъдат разглеждани като символ на цялата епоха. Съвсем други са древните градове. Там всеки град е притежавал по някой особен паметник, който е бил монумент на неговата гордост. Античните градове са се характеризирали не с частни постройки, а с паметници, представляващи общо достояние — паметници, които са били предназначени на за дадена секунда, а за векове. В тези паметници са се въплъщавали не просто богатствата на отделен човек, а величието на обществото. Ето защо в античния град отделният жител действително се е привързвал към своето местожителство. Античният град е притежавал такива притегателни средства, за които ние няма сега ни най-малка представа. Жителят на този град е имал пред очите си не повече или по-малко жалките къщи на отделните земевладелци, а разкошни здания, принадлежащи на цялото общество. В сравнение с тези забележителни постройки собствените къщи са имали само подчинена роля.
Ако сравним огромните размери на държавните здания на античните градове с тогавашните им жилища, то ще се изумим с каква сила е подчертаван принципът на приоритет на обществените постройки. Ние и сега се любуваме на отломките и руините на античния свят, но не трябва да се забравя, че това са руините на неголеми магазини и държавни постройки, т.е. руините на такива постройки, принадлежали на цялото общество, а не на отделни лица. Даже в късната история на Рим на първо място по разкош са били не вилите и дворците на отделните граждани, а храмовете, стадионите, цирковете, акведуктите, топлите източници, базиликите и т.н., т.е. постройките, които са били собственост на държавата, на народа.
Даже германското средновековие се е придържало към този ръководен принцип, макар и художествените представи на тази епоха да са били съвсем различни. Онова, което в древната епоха е намирала израз в акропола или Пантеона, сега приема формата на готически храм. Тези монументални постройки са се издигали като исполини над сравнително малкото количество дървени и тухлени къщички на средновековния град. Те и сега се издигат над съвременните жилищни казарми и поставят отпечатъка си на цялата външност на града. Храмовете, кулите, кметствата, мюнстерите изразяваха стила на тогавашната епоха и в последна сметка произхождаха от древната епоха.
Е, погледнете какво жалко съотношение има сега между държавните постройки и частните домове. Ако съвременен Берлин бъде постигнат от съдбата на древния Рим, то нашите потомци би трябвало да стигнат до извода, че най-големите ни здания са или универсални магазини, собственост на евреите, или грамадни хотели, собственост на цяла група хора. Сравнете съотношението, което съществува макар и в Берлин между държавните постройки и зданията, собственост на финансите и търговци.
Самите средства, отпускани за строителство на държавни здания, са абсолютно нищожни и направо смешни. Ние не строим здания за векове, а в повечето случаи за моментните потребности. Не може и да става въпрос за някаква по-висш смисъл. Нали берлинският дворец за своето време е бил построен за по-висши цели, отколкото да кажем сегашната ни библиотека. За построяването на един броненосец отпускаме 60 милиона. За построяването на зданието на новия Райхстаг, първото разкошно здание на републиката, което би трябвало с векове да бъде от значение, не дадохме даже половината от тези средства. Когато възникна въпросът как да бъде украсено зданието отвътре, то великото събрание постанови, че не трябва да се използват камъни, защото и гипсът ще стигне. Впрочем, този път господата парламентаристи бяха прави: на хора с гипсови глави не им отива да седят между стени, украсени с камъни.