На нашите градове не им достига именно това, което е особено ценно за народа. Не трябва да се учудваме тогава, че народът ни не намира онова в съвременните ни градове, което го няма. Нещата неизбежно стигат до пълното занемаряване на градовете. Пълната безучастност на съвременния жител на големия град към съдбата на своя град е само израз на това занемаряване.
Всичко това е симптом на нашата културна деградация и общия ни крах. Епохата ни се задушава в незначителни въпроси от незначителна „целесъобразност“ или, по-точно казано, — в робство на парите. Сега вече не се налага да се учудваме, че такава обстановка не оставя място за героизъм. Съвременността жъне само онова, което си е посяла неотдавна изминалата епоха.
Всички тези симптоми на разруха в последна сметка са резултат на неправилен мироглед. От тази неправота произтече неувереността на хората в тяхната оценка и отношение към тези или други големи въпроси. Оттук и цялата тази половинчатост и колебание, започвайки от проблема за възпитанието. Всеки се страхува от отговорност, всеки е готов страхливо да се примири с онова, което счита за вредно. Празните приказки за „хуманност“ станаха модерни. Никой не се решава да се бори с болезнените явления. Щадим отделни хора и в същото време принасяме в жертва бъдещето на милиони.
Положението в религията показва доколко надалеч е стигнал този процес на разруха. Тук също липсва предишния единен здрав и цялостен възглед върху нещата. Бедата не е в това, че някои предишни поклонници от църквата открито се отлъчиха от нея. Много по-лошо беше това, че количеството на равнодушните се увеличаваше със страшни размери. И католиците и протестантите имаха специални мисии в Азия и Африка с цел да завербуват туземците на сраната на своята религия — с малък успех в сравнение с успехите на мохамедантската религия. Но вербувайки поклонници в Азия и Африка, религията в самата Европа губеше милиони преди убедени поклонници, които сега или се отказваха от религията въобще, или тръгваха по своите особени пътища. Не можем да не признаем такива резултати за лоши, особено от гледна точка на нравствеността.
Също трябва да отбележим и усилващата се борба срещу догматите на всяка църква. Каквото и да си говорим в наши дни набожните не могат да минат без догматични обреди. Широките слоеве на народа не се състоят от философи: за повечето хора вярата често е единствена основа на морално-нравствения мироглед. Пуснатите в действие заместители на религията не доведоха до успех. Само от това следва, че е нецелесъобразно да заменяме старите религиозни вярвания с тези заместители. Но ако искаме религиозните учения и вярата действително да господстват над умовете на широките маси на народа, то сме длъжни да се стремим към това религията да се ползва с безусловен авторитет. Загледайте се към обикновения ни живот и неговите условности. Стотици хиляди умствено добре развити хора ще преживеят отлично и без тези условности. За милиони хора тези условности са напълно необходими. Каквото за държавата са основните закони, това за религията са нейните догми. Само благодарение на догмата религиозната идея, поддаваща се на най-различни тълкувания, ще придобие определена форма, без която няма вяра. Извън определените догмати на църквата религията би си останала само философски възглед и нищо повече. Ето защо борбата срещу догматите на църквата е примерно същото като борбата срещу основните закони на държавата. Последната води до държавна анархия, а първата — до религиозен нихилизъм.
На политика преди всичко му се налага да мисли не толкова за това, че дадената религия има или няма един или друг недостатък, а за това имали с какво да се замени тази макар и несъвършена религия. И докато у нас няма по-добър заместител, само глупакът и престъпникът ще започне да разрушава старата вяра.