Едва след като било създадено робството на подчинените раси, аналогична съдба започва да постига също и животните, а не обратното, както си мислят мнозина. Исторически нещата са били такива, че победителите са започнали да впрягат в плуга победения човек и едва след известно време са започнали да впрягат коня. Само пацифистките глупци могат да разглеждат като символна човешката развала, без да разбират, че само така ние сме могли да стигнем до днешната епоха, когато господа пацифистките апостоли изливат пред нас своята мъдрост.
Прогресът на човечеството прилича на изкачване по безкрайно висока стълба. По нея не можеш да се изкачиш другояче, освен като преминеш отначало по по-ниските стъпала. Така и ариецът е трябвало да премине по онзи път, който му е сочела действителността, а съвсем не по този, който може да му подскаже фантазията на съвременния пацифист. Пътищата на действителността са тежки и корави, но само тези пътища водят човечеството към целта. Всъщност, някои мечтатели обичат да си измислят по-леки пътища, които в действителност, обаче, само ни отдалечават от заветната цел.
По такъв начин съвсем не е случайност, че първите култури са възникнали там, където арийците са влезли в съприкосновение с низшите народи и са ги подчинили на своята собствена воля. Тези низши народи са били тогава първият технически инструмент, който арийците са използвали в борбата за нова култура.
Но тъкмо това предопределя целия онзи път, по който е трябвало да тръгнат арийците. В качеството си на завоевател ариецът подчинява завоюваните и ги принуждава да работят така, както това съответства на неговото желание и неговите цели. Принуждавайки ги да вършат полезна, макар и много тежка работа, той не само им запазва живота, но им готви съдба, несравнимо по-завидна от предишната им така наречена „свобода“. Докато ариецът остава докрай господар над завоюваните, той не просто ги ръководи, но умножава културата им. Цялото развитие на културата напълно зависи от способностите на завоевателя и от запазването на чистотата на неговата раса. Когато покорените сами започнат да се издигат и по всяка вероятност започват да се сближават със завоевателите също и в смисъл на езика, рязкото разделение между господар и роб започва да отслабва. Арийците постепенно започват да губят чистотата на своята кръв и затова по-късно загубват и мястото в рая, който сами са си създали. Под влиянието на смесването на расите арийците все повече губят своите културни способности, докато, в края на краищата, и умствено, и физически започват повече да приличат на завоюваните от тях народи, отколкото на своите собствени предци. В продължение на известен период арийците още можели да се ползват от благата на съществуващата култура, после настъпвал застой и накрая споменът за тях напълно изчезвал.
Така загивали цели култури и цели държави, за да отстъпят място на нови формации.
Единствената причина за отмирането на старите култури е смесването на кръвта и оттук произтичащото снижаване на равнището на расата. Хората загиват не в резултат на загубени войни, а в резултат на отслабването на силата за съпротива, присъща само на чистата кръв.
Всичко на този свят, което не е добра раса, е плява. Само проявата на инстинкта за запазване на расите има всемирно историческо значение — както положително, така и отрицателно.
Арийците са могли да изиграят такава велика роля в миналото, не само защото инстинктът за самосъхранение като такъв у тях е бил от самото начало развит по-силно, колкото защото този инстинкт намира у тях особен израз. Субективната воля за живот у всички е винаги еднаква, но формата на изразяване на тази воля на практика е различна. У първите живи същества на нашата земя инстинктът за самосъхранение не отива по-далеч от грижата за собственото „аз“. Егоизмът, както ние наричаме тази страст, отива тук толкова далеч, че тези същества мислят само за дадения миг и дори не за часовете, които ще настъпят по-късно; в това състояние животното живее само за себе си, то има храна, за да задоволи глада на дадения момент, то води борба само за собствения си живот. Докато инстинктът за самосъхранение намира само такъв израз, липсва каквато и да било основа за образуване дори на най-примитивна форма на семейство. Само когато съжителството между самеца и самката вече не се ограничава само с чифтосване, а започва да води до съвместни грижи за потомството, инстинктът за самосъхранение вече намира друг израз. Самецът започва да търси понякога храна също и за самката, но по-често двамата заедно започват да търсят храна за потомството си. Тогава самецът започва да се застъпва за самката и обратно, и от този момент започват да изкристализират първите, разбира се, безкрайно примитивни форми на готовността за саможертва. Когато това свойство започва да излиза извън тесните предели на семейството, се създават първите предпоставки за образуване на по-големи колективи, а в края на краищата, и на цели държави.