Когато хората се прекършват и започват да се отчайват, именно тогава са им най-нужни великите гении. Именно тогава към бедните и нещастни хора гледат от миналото сенките на великите хора, съумели да станат борци против мизерията, позора, нещастията, съумели да покажат на хората път към щастлив живот.
Тежко на народ, който се срамува да обръща погледа си за помощ към великите хора!
В първия период от зараждането на нашата партия нашето движение най-много страдаше от това, че имената на неговите вождове не бяха още известни, че противниците не придаваха на движението сериозно значение. Това най-много пречеше на нашия успех. В този период нашите събрания се състояха само от шест, седем, максимум осем души, и главната трудност беше именно на този малък кръг да се вдъхне несъкрушима вяра във великото бъдеще на нашето движение.
Помислете си само. На нашите събрания присъстват шест-седем бедняци, хора без име. И ето, тъкмо тези хора трябва да се нагърбят със задачата да изковат велико движение, което трябва да съумее да направи онова, което не се е удало на огромните масови партии, а именно: да възсъздаде германската държава — по-могъща, по-прекрасна, отколкото е било когато и да било в миналото. Ако по онова време ни нападаха, ако дори само бяха започнали да ни осмиват, ние щяхме да бъдем щастливи, тъй като най-тежкото за нас беше, че абсолютно не ни забелязваха. От това най-много страдахме по онова време, особено аз лично.
Когато влязох в този малък кръжок, разбира се, не можеше още и дума да става нито за партия, нито за сериозно движение. Аз вече описах по-горе първите си впечатления от първите срещи в този кръжок. В близките седмици аз още и още веднъж се убедих колко е печално положението на тази така наречена партия. Картината беше действително потискаща. Партията нямаше на свое разположение нищо, категорично нищо. И в същото време тази малка партия представляваше парламент в миниатюра, т.е. тъкмо онзи институт, на който тя беше обявила борба. В тази наша малка партия въпросите също ги решаваше болшинството от гласовете. И в същото време, когато в истинските парламенти хората до прегракване спореха в продължение на цели месеци все пак за значителни проблеми, в нашия малък кръжок безкрайно се препираха по въпроса как да отговорят на едно или друго жалко писъмце.
По-широките кръгове от нашия народ съвсем нямаха представа за нашата тогавашна работа. Нито един човек в Мюнхен не знаеше нашата партия дори по име, ако не се смятат половин дузината й привърженици и техните малобройни познати.
Всяка сряда в едно малко мюнхенско кафене се събираше така нареченият комитет. Веднъж в седмицата ставаха дискусионни вечери. И тъй като целият състав на членовете на партията се изчерпваше със състава на комитета, то хората, разбира се, бяха едни и същи. Задачата сега се състоеше в това да се излезе извън рамките на малкия кръжок, да се завоюва известно количество нови привърженици. А още по-важно беше по какъвто и да било начин да се направи що-годе известно нашето движение в по-широки кръгове.
С тази цел ние прибягвахме до следната техника. Веднъж в месеца, а след това и веднъж на две седмици се опитвахме на свикаме „събрания“. Поканите за тези събрания пишехме на ръка, после на пишеща машина и отначало сами раздавахме тези покани. Всеки от нас се обръщаше към своите лични познати и ги убеждаваше да се явят на събранието.
Резултатите бяха много жалки.
Прекрасно си спомням как лично аз по онова време раздадох около 80 такива покани и как вечерта ние седяхме в помещението на събранието и с нетърпение очаквахме идването на „масите“.
Настъпи време за събранието. Чакахме още един час и никого не дочакахме. „Председателят“ трябваше да открие „събранието“ със същите седмина посетители.
След това преминахме към размножаване на поканите в една кантора за пишещи машини. Успехът се изрази в това, че на следващите събрания започнаха да идват неколцина души повече. Бавно и постепенно нарасна количеството на посетителите до 11,13 след това 17,23 и накрая 34 посетители.
Събирайки малки суми в нашия беден кръг, ние най-после можахме да дадем първата обява за събрание във вестник, а именно в тогавашния независим орган „Мюнхенски наблюдател“. Успехът беше поразителен. Насрочихме събранието в избата на мюнхенската Придворна пивница /да не се смесва с голямата зала на тази пивница/ — в малко помещение, побиращо не повече от 130 души. На мен лично това помещение тогава ми се струваше голям салон и всеки от нас се страхуваше ще успеем ли тази вечер да запълним с посетители такова „огромно“ помещение.