В 7 часа вечерта в помещението имаше 111 души и ние открихме събранието.
Уводен доклад прочете един мюнхенски професор. На мен ми предстоеше да изляза като втори докладчик — за първи път на публично събрание.
Тогавашният ни председател на партията, г-н Харер, смяташе цялото това предприятие за много рисковано. Този много порядъчен господин беше твърдо убеден, че аз, Хитлер, притежавам много разностранни способности, но не притежавам само една, а именно — не съм оратор. Нямах никаква възможност да го разубедя в това и по-късно.
Независимо от това той се лъжеше.
На това събрание ми беше дадена думата за 20 минути. Аз говорих половин час. И това, което преди само инстинктивно чувствах, сега беше доказано на практика: аз умея да говоря! В края на моята половинчасова реч слушателите бяха абсолютно наелектризирани. Техният ентусиазъм като начало се изрази в това, че на моя призив да се подкрепи движението материално, на място бяха събрани 300 марки. Планина ни падна от плещите. Нищетата на нашата партия по онова време беше толкова голяма, че нямахме средства да напечатаме първите тезиси, да не говорим за печатане на прокламации. Сега беше създаден първият малък фонд, който даваше възможност да се покрият поне най-необходимите разходи.
Но успехът на това първо по-голямо събрание имаше значение и в друго отношение.
По онова време аз предприех първите крачки, за да въведа в състава на комитета известно количество по-свежи млади сили. През военните години аз бях завързал дружески връзки с голямо количество верни приятели. И ето, под мое влияние тези хора започнаха да влизат в редовете на нашето движение. Това бяха все енергични млади хора, свикнали на дисциплина и изнесли от военната си служба мнението, че на света няма нищо невъзможно, стига само както трябва да го пожелаеш.
Доколко такъв приток на свежа кръв ни беше действително необходим, можах да се убедя след няколко седмици съвместна работа.
Тогавашният пръв председател на нашата партия, г. Харер, беше журналист и за един журналист притежаваше достатъчно разностранно образование. Но той имаше един голям недостатък, крайно важен за партиен вожд: не беше масов оратор. Той работеше много прилежно и добросъвестно, но нямаше голям размах; може би тъкмо защото не беше голям оратор. Господин Дрекслер, който тогава беше председател на местната мюнхенска група, беше работник. Голяма ораторска дарба той също нямаше, освен това не беше и войник. Не беше отбил военна служба, не беше мобилизиран и по време на войната. Беше физически слаб човек и недостатъчно решителен и му липсваха тъкмо онези данни, които са необходими, за да се оказва закаляващо влияние върху меките натури. Така че и двамата председатели не бяха направени от онзи материал, който е нужен на хората, за да вдъхва фанатична вяра в победата на движението, да буди желязна енергия и ако е необходимо, с груба решителност да отстранява от пътя всички прегради пред израстването на идеята. За това бяха необходими хора със съответните физически и идейни качества, хора, усвоили онези военни добродетели, които могат да се охарактеризират така: бързи и ловки като гончета, еластични и упорити като кожа, твърди и несгъваеми като стоманата на Круп.
Аз самият по онова време бях преди всичко войник. За шестте години военна служба бях си изработил навици, които заедно със самата ми външност трябваше да изглеждат доста чужди на този кръжок. Аз също бях отвикнал да разбирам смисъла на думи като: „това е невъзможно“, „не можем да си позволим този риск“, „това е още твърде опасно“ и т.н.
Разбира се, замислената от нас работа действително беше много опасна. В много местности в Германия през 1920 г. събрание на национално настроени хора, открито апелиращи към широките народни маси, беше, простичко казано, още невъзможно. Участниците в такива събрания просто щяха да бъдат бити и разгонени. За това не бяха необходими големи усилия. По онези времена дори големите масови събрания на буржоазните партии се разбягваха при появата на дузина комунисти като зайци от кучета. Но господа червените сами прекрасно знаеха колко безвредни и невинни бяха повечето от тогавашните събрания на буржоазните партии, които повече приличаха на скучни увеселителни клубове. Да преследват такива безвредни събрания червените не си правеха труд. Затова пък особено безпощадно се нахвърляха на такива събрания, които им изглеждаха опасни. Тук те преди всичко пускаха в ход най-сигурното оръжие — насилието и терора.
Най-омразни за тези марксистки лъжци неизбежно трябваше да бъдат хората, които си поставяха съзнателната задача да изтръгнат широките маси от монополното влияние на марксистките еврейско-борсови партии и да върнат тези маси под знамената на нацията. Вече самото название „немска работническа партия“ дразнеше тези господа до крайна степен. Не беше трудно да се разбере, че при първи удобен случай ще ни се наложи да се срещнем в сериозен бой с онези, тогава още пияни от победата си, марксистки шайки.