Нима не е тъжно да виждаме и сега как сред онези, които носят на шапките си лозунга „фелкиш“ /„народник“/ всеки тълкува този лозунг, както си ще. Един известен баварски професор, воюващ само чрез прословутото „духовно оръжие“ и редовно пълзящ пред Берлин, тълкува този лозунг като преданост към монархията. Тази учена глава забравя, разбира се, че тъкмо нашите немски монарси от последната епоха са имали много малко общо с „народа“. Такава връзка няма да измайстори и този учен, тъй като е трудно да се намери нещо по-малко „народно“ от повечето наши монархии. Ако това не беше така, то тези монархии нямаше да изчезнат или изчезването им щеше да бъде доказателство именно за неправотата на „народническия“ мироглед.
Ето така излиза, че в това понятие всеки влага, каквото си иска. Но именно затова то изобщо не става за лозунг на нашето политическо движение.
Няма да се разпростирам повече за пълната непрактичност, за пълното неразбиране на народната душа от тези народнически светители на XX столетие. Безпомощността им достатъчно е доказана от това, че в левия лагер само снизходително им се присмиват. Нека си дрънкат, казват за тях левите, пренебрежително махали с ръка. Който на този свят не е съумял да постигне поне да го мразят враговете, той твърде малко струва. Дружбата на такива хора не само че нямаше стойност за нашето младо движение, но беше направо вредна. В това се състоеше една от причините ние, първо, да изберем термина „партия“, и второ, да се наречем „Германска национал-социалистическаработническа партия“. Само в това ние се надявахме да се избавим от цялата тази пасмина народнически сънльовци.
Назовавайки се партия, ние се освобождавахме от тези поклонници на старината, от всички кречетала, които ни проглушиха ушите за прелестите на народническата идея. Назовавайки се националсоциалистическа работническа партия, ние отрязвахме от себе си цялата дълга опашка от рицари на печалния образ, желаещи да се сражават само с „духовно“ оръжие, избавихме се от всички тези загубеняци, които зад фразите за духовно оръжие криеха само собствената си страхливост.
От само себе си се разбира, че по-късно тъкмо тези господа най-много ни нападаха, използвайки за своите нападения, разбира се, само перото, както и подобава на такива гьсоци. Тези господа, разбира се, не намираха за възможно да се ръководят от принципа „на насилието да се отговаря с насилие“. Любимият мотив на всичките им упреци против нас беше, че сме се кланяли на нагайката и абсолютно не сме разбирали какво е „духовно оръжие“. Че на всяко народно събрание първите петдесет идиоти, използвайки гърлата и юмруците си, няма да позволят да говори дори на Демостен — това абсолютно не трогва подобни чудаци. Самите те благодарение на своята вродена страхливост никога няма да се озоват в положението на оратори, чиито изказвания провалят идиотите. Моля ви се, те въобще не обичат „шума“ и „блъсканицата“, те обичат да работят „тихо“ и „спокойно“.
Дори и сега смятам за необходимо най-решително да предпазя нашето младо движение от мрежите на тези така наречени „тихи“ работници. Те не само са страхливци, но са и невежи и безделници. Един мъжествен човек, който вижда опасността и знае как именно е необходимо да се бори срещу нея, няма да проповядва „тишина“ и „ред“, а ще смята за свое първо задължение открито и решително да се изяви против дадено зло и да покаже на практика как да се борим срещу него. Който не постъпва така, той е жалък страхливец, той не изпълнява своя елементарен дълг или от мързел и невежество, или от чистопробен егоизъм. Повечето от тези „тихи“ работници се държат така, сякаш са кой знае колко умни. На практика те нищо не разбират, макар и да се надуват с всички сили. Освен това те са мързеливи, което обаче не им пречи да се опитват да внушат на целия свят, че са прилежни като пчелички. С една дума пред нас са шмекери, политически мошеници, които мразят честните работници именно заради тяхната енергия. Щом чуете такава нощна пеперуда да шушне за прелестите на „тихата“ работа, можете смело да се обзаложите на хиляда против едно, че самата тя безделничи и живее само от това, че краде от другите.
Прибавете към това надменността и нечуваната самонадеяност, характерни за тези господа. Цялата тая ленива и страхлива паплач все още смята за свой дълг отгоре надолу да критикува действителната работа на предани на делото хора, без да се спират пред фактическата помощ на най-злите врагове на нашия народ.