Войникът на фронта обикновено си сменя ризата, когато тя гъмжи от въшки. Но горе-долу така постъпват и прословутите „програмни“ комисии, когато ревизират старите програми и на бърза ръка ги прекрояват по нов тертип. На селянина обещават протекция на селското стопанство, на промишленика — защита на потребителските му интереси, на учителите обещават повишение на заплатите, на чиновниците — на пенсията, на вдовиците и сираците — пълно осигуряване. В същото време не се скъпят да обещаят подобряване на съобщенията, намаляване на митото, намаляване на данъците, ако не и пълното им премахване. Случва се някой път да забравят в бързината за едно или друго съсловие или за едно или друго изискване, популярно сред широките народни маси; тогава в последния момент на бърза ръка се мъчат да пришият към програмата още едно-две „необходими“ искания, докато най-после господа опитните парламентаристи не стигнат до извода, че сега в програмата им е написано абсолютно всичко необходимо, всичко, което изисква за свое успокоение и за успокоение на жените и децата си средният еснаф. Сега може пак благополучно да тръгнат на нова плаване с надеждата, че „граждани избирателите“ ще бъдат достатъчно глупави да повярват на „новата“ програма и пак да клъвнат на въдицата на старите политикани.
След като минат изборите и господа парламентаристите хич и не помислят вече да организират народни събрания цели пет години. Господа законодателите сега си радват, че са се отървали от омръзналото им разтакаване с плебеите и могат да се отдадат но по-приятни и по-възвишени занимания в самия парламент. Сега може да се разпусне и „програмната комисия“. Сега започва борбата на парламентариста за насъщното парче хляб, сиреч за получаването на дневните, полагащи се на народния представител.
Всяка сутрин господин народният представител се отправя към високата палата, понякога впрочем без да стига да заседателната зала, а ограничавайки се само да впише фамилията си в списъците на „присъствуващите“, намиращи се в кулоарите. Изпълнен с готовност да служи на своя народ до последна капка кръв, господин депутатът самоотвержено вписва в посочения списък своето име и след това бърза да получи полагащото му се за този тежък труд заплащане.
След около четири години или в особено критичните седмици, когато започва да изглежда, че парламентът всеки момент може да бъде разпуснат, тези господа ги обзема неукротима енергия. Както личинката на майския бръмбар в определен момент не може да не се превърне в самия бръмбар, така и тези парламентски гъсеници не могат да се свъртят на едно място. Сега те напускат сцената на кукления театър и всички като с крилца политат към различни краища на страната — пак при „възлюбения народ“. Отново произнасят речи пред избирателите, надълго и нашироко им разправят за собствените си подвизи и за коравосърдечието и зложелателството на всички други депутати. Но вместо аплодисменти на тези господа понякога им се случва да изслушват доста груби забележки, а в някои случаи направо псувни. Ако народът излезе твърде „неблагодарен“, господа депутатите знаят едно изпитано средство. Тогава им става ясно, че програмата трябва пак да се прекрои, поднови и изглади. С тази цел се създава нова комисия и подлата игра започва отначало. А тъй като се знае, че човешката глупост е безкрайна, няма защо да се учудваме, че тези господа въпреки всичко пак постигат целта си. Излъгано от пресата, заслепена от съблазните „новата“ програма гласуващото добиче — както от „буржоазен“, така и от „пролетарски“ произход отново се връща при яслите на своите господари и пак дава гласа си на старите лъжци. Сега господа народните представители, избраниците на трудещите се маси, отново се връщат в първобитното състояние на парламентски гъсеници и пристъпват с нова енергия към изяждането на държавните резерви. Те лъщят от мас и спокойно нищо не правят цели четири години, докато пак удари часът и от кукличката се излюпи блестяща с всички цветове на дъгата пеперуда.