в/ Третата група в цифрово отношение е най-слаба. Тя вижда в държавата вече средство за завоюване на определени политически позиции за народа, обединен от един език и явяващ се главен носител на държавната идея. Наистина, самите политически цели, които трябва да преследва държавата, още не са достатъчно ясни и на тази група. Стремежът в държавата да съществува един държавен език се определя у тези хора от това, че по този път те разчитат да постигнат разширяване на територията и увеличаване на политическата власт на своята държава. Но същевременно ги ръководи и това неправилно по същността си мнение, че чрез влиянието на езика е възможно да се проникне в нови територии и да бъдат те „национализирани“.
Невъзможно беше без тежка досада да наблюдаваме как в тези кръгове през последните десетилетия си играеха с думата „германизиране“. Аз лично още си спомням как през времето на моята младост този термин водеше до абсолютно невероятни грешки. Дори в кръговете на общогерманското национално движение често можеше да се чуе мнението, че с помощта на правителството австрийските немци лесно ще могат да провеждат „германизиране“ на австрийското славянство. Те нямаха дори представа за това, да се „германизира“ може само земята, а не хората. Под „германизиране“ те разбираха тогава всъщност само външно усвояване /пък и то по принуда/ на немския език. Но нали би било абсолютно чудовищна грешка да мислим, че например един негър или китаец се превръщат в „германци“, ако се научат да говорят немски и да речем, са готови да дадат гласовете си на изборите на една или друга немска партия. Нашият буржоазен национален свят и хабер си нямаше, че такова „германизиране“ в действителност е дегерманизиране. Тъй като, натрапвайки на хората общ език, ние само външно заличаваме онази разлика, която досега повече е биела на очи, и по този начин слагаме начало на процеса на смесването на расите, постигайки с това не германизиране, а унищожаване на елементите на германизма. В историята често е имало случаи, когато народът-завоевател по силата на външната принуда е натрапвал езика си на завоюваните народи, но след някакви си хиляда години сее оказвало, че на този език говори всъщност вече съвсем друг народ и победителите на дело са се превърнали в победени.
Народността или по-добре казано, расата, се определя не от общността на езика, а от общността на кръвта. От това произтича, че за истинско германизиране би могло да се говори само в случай, че в резултат на този процес можем да постигнем победените да имат германска кръв. Но това е невъзможно. В резултат на кръвосмешението се получава само такава промяна, която понижава нивото на по-високата раса. В крайна сметка по такъв начин се получава само унищожаване на онези качества, които на времето са довели да победа народа-завоевател. В процеса на смесването на нациите особен ущърб търпят културните сили. И то въпреки че смесените нации ще говорят на езика на предишната, по-висока раса. В продължение на определен период още ще има известно съревнование между различните черти на характера на двете смесили се нации. Постепенно слизайки надолу, смесилите се народи могат въпреки това да покажат последните пламъци на ярко културно развитие. Понякога тези избухвания имат неочаквано голям размах. Но това са само избухвания. В първите поколения на кръстосването превес има още кръвта с по-високо качество, но окончателният продукт на смесването неизбежно ще бъде по-близко до нисшата раса. Окончателният резултат неминуемо ще бъде културният регрес. Сега трябва да смятаме само за щастие, че такова „германизиране“ на Австрия в епохата на Йосиф II не сполучи. Ако беше успяло, то австрийската държава вероятно щеше да се запази, но само с цената на понижаването на расовото равнище на немската нация. В продължение на столетия в старата Австрия може би би изкристализирал известен инстинкт за стадност, но самото „стадо“ би слязло при това с няколко стъпала по-ниско. Народът-носител на държавната идея в Австрия може би щеше да бъде създаден, но при това неизбежно би загинал народът-носител на културата.