В старата армия обичахме да казваме, че твърдата команда е по-добра от никаква. Ако перифразираме тези думи спрямо възпитанието на младежта, може да се каже: по-добре е младежта да отговаря на въпроса понякога не съвсем правилно, отколкото да не отговаря изобщо. Трябва у нас повече да се срамуват да отговорят заради опасението да кажат нещо неправилно, отколкото да дадат бърз отговор, макар и не винаги правилен. Вече в тази примитивна форма трябва да влияем върху младежта в смисъл тя да има мъжество да действа.
Ние често се оплакваме от това, че през декември 1918 г. всички, започвайки от монарха и свършвайки с последния войник загубиха способността да вземат каквото и да било самастоятелно решение.
Този ужасен факт е страшно предупреждение за цялото дело на нашето възпитание. В тази ужасна катастрофа се изрази с гигантски размери онова, което у нас системно се възпитаваше с дреболии. Ако нещо и досега ни отнема силата за каккато и да било сериозна съпротива, това не е недостигът на оръжие, а недостигът на воля. Този недостиг на воля се е загнездил дълбоко в нашия народ и именно той ни пречи да вземем каквото и да било решение, ако то е свързано със сериозен риск. Сякаш в действителност величието на решението не е заложено в това, че трябва да се дерзае.
Един от нашите генерали, както е известно, употреби формулата: „Аз предприемам една или друга крачка само в случай, че успехът ми е сигурен не по-малко от 51 процента.“ Без сам да го иска, този генерал даде в своите думи класическа формула на нашето дълбоко печално безволие. В тези „51 процента“ е целият трагизъм на съвременното германско крушение. Хората не разбират, че който отначало иска от съдбата някакви гаранции за успех, той предварително се отказва от последните остатъци на героизъм. Тъй като героизмът се състои тъкмо в това да предприемаш смела крачка с пълно съзнание за надвисналата смъртна опасност и може би все пак да спасиш положението. Ако човек е болен от рак, не са му необходими 51 процента сигурност, за да се реши на операция, защото без операция все едно ще умре. Ако тази операция обещава дори само половин процент оздравяване, един мъжествен човек пак ще предпочете операцията, отколкото просто да хленчи за своята неизлечима болест.
Ако ние сега преживяваме такъв тежък период на пълно безволие на хората, това несъмнено е резултат на принципно неправилна организация на възпитанието у нас. Ужасяващите последици от тази неправилна организация на възпитанието неизбежно се отразяват върху целия ни живот и неизбежно водят дотам, че ръководителите на държавата започват да страдат от недостиг на гражданско мъжество. Тук спада и разразилата се нова модна болест: страх от отговорност. Тук също трябва да виждаме резултат от неправилната организация на възпитанието. Този недостатък постепенно оцветява целия обществен живот и си намира „безсмъртен“ завършек в институцията на парламентаризма.
Още от училищната скамейка у нас малкият грешник, който бързо и охотно „клетвено се разкайва“ за греховете си се предпочита пред момчето, което открито и мъжествено защитава мнението си. За някои наши съвременни възпитатели последното качество понякога дори е образец за непоправима развала на характера. И на такъв малък инат понякога направо му обещават бесилка за неговата упоритост, без да разбират, че ако целият ни народ притежаваше тези черти на характера, то в това би трябвало да виждаме огромно съкровище.
Нашата държава ще възпитава в младежите от училищната скамейка чувството за отговорност и готовността мъжествено да отстояваш своето мнение. Това ни е също тъй необходимо, както и системното възпитаване в младежта на воля и решителност за действие. Ако държавата съумее напълно и докрай да разбере тези задачи, то в резултат на много дълга работа над самите себе си ние ще получим народен оптимизъм, действетилно лишен от онези слабости, които сега фатално доведоха до нашето крушение.
Що се отнася до чисто училищното възпитание, което сега у нас е алфата и омегата на всичко, то нашата държава в бъдеще ще може да го възприеме, наистина, с някои малки промени.
Тези промени са в три области.
Първо: младият мозък не трябва да бъде обременен с неща, от които 95% не са му нужни и които поради това той бързо забравя. Задачата се състои в това на всеки учащ да бъде даден макар и малък, но най-важен запас от сведения, които са му действително необходими в по-нататъшния живот и които той ще може да употреби с полза за цялото общество. А тъкмо това ние не можем да направим, ако просто натрапваме на младежа прекалено голяма маса материал, най-съществената част от който не е в състояние да задържи в паметта си. Така например, съвсем неразбираемо е защо милиони хора трябва да губят години в изучаване на два или три чужди езика. В действителност само много малка част от тези хора ще приложат знанието на тези езици в живота. А грамадното болшинство скоро чисто и просто ще ги забрави. От сто хиляди ученици, изучаващи, да речем, френски език, максимум две хиляди ще му намерят сериозно практическо приложение, а 98 хиляди в продължение на целия си понататъшен живот на практика няма да се възползват от тези знания. Какво излиза? Заради двете хиляди, на които тези знания са полезни, 98 хиляди се мъчат абсолютно напразно и абсолютно безполезно губят скъпоценното си време.