А често вкъщи го чакат жена и деца. Понякога и тях ги въвличат в този ненормален живот, особено ако мъжът се отнася към тях добре и дори посвоему ги обича. Тогава всички те заедно за един, два или три дни прахосват цялата надница за седмицата. Докато има пари, те ядат и пият, а после останалата част от седмицата гладуват заедно.
През втората част от седмицата жената обикаля съседите, за да заеме малко пари, задлъжнява на бакалина и по различни начини се мъчи да намери изход да прекара последните дни от седмицата. На обед седят на масата над полупразни чинии, а често изобщо не се хранят. Чакат новата надница, говорят за нея, кроят планове и, гладувайки, мечтаят как ще настъпи новият щастлив ден и седмичната надница пак ще бъде пропиляна за няколко часа.
Малките деца още от ранно детство се сблъскват с тази мизерия. Но най-лошо става, когато мъжът се откъсва от семейството и майката в името на своите деца започва борба с него за начина му на живот. Тогава настават конфликти и раздори. И колкото повече мъжът се отчуждава от жена си, толкова повече той се сближава с алкохола. Всяка събота той е пиян. От чувство за самосъхранение и привързаност към децата си майката води упорита борба за жалките грошове, които трябва да изтръгне от мъжа си в повечето случаи по пътя от фабриката към кръчмата. В неделя или в понеделник през нощта той най-сетне се прибира вкъщи пиян, озлобен, пропилял всичко до последния грош. Тогава се разиграват такива сцени, от които да ни пази господ.
Хиляди пъти ми се е налагало да наблюдавам това. Отначало то ме дразнеше и възмущаваше, но после се научих да разбирам страшната трагедия на тези страдания и узрях за дълбоките причини, които ги пораждат. Това бяха нещастни жертви на несъвършени обществени условия.
Още по-лоши бяха тогава жилищните условия. Особено тежки те бяха за обикновения виенски работник. И сега ме побиват тръпки, когато си спомня за казармите, в които масово живееха тези нещастници, за тягостните картини на смет, нечистотии и на още много по-лоши неща, с които ми се налагаше да се сблъсквам.
Какво хубаво може да се очаква от такъв момент, когато от тези казарми в един прекрасен ден ще се устреми един неудържим поток от озлобени роби, за които безгрижния град дори не беше помислил? Да, безгрижен е светът на богатите.
Без да ги е грижа, оставят развитието нещата на самоход, не помисляйки за това, че рано или късно ще ги сполети възмездие, ако те навреме не помислят как да умилостивят.
Колко сега съм благодарен на провидението, че ми даде възможност да премина през тази школа! В нея аз можех да се опълча срещу онова, което не ми харесваше. Тя ме възпита солидно за кратко време. Ако аз не исках съвсем да се разочаровам от тези хора, които ме обкръжаваха, трябваше да започна да правя разлика между външния облик на техния живот и причините, които пораждаха този облик. Само в този случай можеше всичко това да се изтърпи без човек да изпадне в отчаяние. Само така можех да видя пред себе си не само хора, тънещи в нищета и мръсотия, но и тъжните последствия от тъжните закони. А бремето на собствения ми живот и борба за съществуване, която също не беше лека, ме спасиха от опасността да изпадна в сантименталност. Аз съвсем не капитулирах и не увесвах нос, като виждах неизбежните последствия от даденото обществено развитие. Не, не трябва да се разбират така думите ми. Още тогава се убедих, че към целта има два пътя.
Дълбокото чувство на социална отговорност, насочено към създаване на по-добри условия за развитието на нашето общество в съчетание със непримиримата решителност да се унищожава всичко, което вреди.
Даже и природата съсредоточава цялото си внимание не на това да поддържа съществуването, а на това да осигури бъдещо развитие. Така и в живота на човека е необходимо той да мисли по-малко за това как изкуствено да облагородява съществуващото зло /което в 99 случая от 100 при така устроената човешка натура е невъзможно/, и повече за това как да разчисти пътя за по-качествено развитие в бъдеще.
Едва по време на моята борба във Виена за съществуване ми стана ясно, че обществената дейност при никакви обстоятелства не трябва да се свежда до смешна и безцелна благотворителност, тя трябва да се съсредоточава в отстраняването на онези съществени недостатъци в организацията на нашия икономически и културен живот, които неизбежно водят или поне могат да доведат до израждане на отделни хора. Който разбира неправилно действителните причини за тези обществени явления, той именно и за това се затруднява или колебае в необходимостта да се приложат най-крайните и най-твърди средства за унищожаването на тези опасни за държавата явления.