От само себе си се разбира, че по този начин не можеше да се — предизвика истински национален ентусиазъм. Такава организация на възпитанието абсолютно не даваше възможност да се изберат твърде немногобройните, но действително велики в нашата история имена и да се направят тези имена достояние на целия немски народ — което единствено би могло да обедини целия народ в преклонение в един идеал и да предизвика в него действително дълбок и траен подем. Ние не съумяхме да поставим в центъра на вниманието на народа имената на нашите действително големи деятели, да направим от тях герои на съвременността, да концентрираме върху тях вниманието на цялата нация и така да създадем настроение, обединяващо целия народ. Не съумяхме от всички области на знанието да отделим онези хора, които действително трябва да представляват нашата слава, не съумяхме да направим от тях велики образци, с които трябва да се гордее цялата нация. Ние останахме изцяло на нивото на обикновеното. Очевидно тук играеше роля и страхът да не изглеждаме „шовинисти“, от което у нас особено се страхуват. Задоволявахме се с шаблонен династически патриотизъм. Последният ни се виждаше много по-„удобен“ от шумните и радостни прояви на действително дълбоката национална гордост. Посредственият династически патриотизъм винаги беше готов да „служи“, докато истинската национална гордост можеше да предяви претенции да подчини другите на себе си. И това изглеждаше „опасно“. Монархическият патриотизъм не отиваше по-нататък от образуването на шаблонни сдружения на „ветераните от войната“. Националната гордост едва ли би се ограничила с такива невинни играчки. Тя прилича на благороден кон, който не всеки може да яхне и да препусне. Струва ли си да се учудваме, че ръководителите на старата Германия предпочетоха да не се обвързват с такива опасни „неща“. Нали на никого от нас и през ум не му минаваше, че е близък денят, когато ще дойде световната война, която сред грохота на оръдията и сред вълните на газовите атаки ще направи реален изпит на истинския патриотизъм и издръжливост на всеки немец. Когато тази война дойде, всички ние се убедихме колко ужасно си отмъсти пълната липса на действително национално възпитание, пълната липса на действително дълбоко национално чувство. Народът нямаше голямо желание да умира за своите кралско-императорски владетели. А какво е „нация“ само бяхме чували. Когато дойде революцията и идеята за монархическия патриотизъм угасна от само себе си, преподаването на историята получи у нас вече действително само приложно значение. Съвременната държава не се нуждае от национален подем. Ако иска нещо, то е ентусиазъм за републикански режим. Но именно това тя не може да получи. Както династическият патриотизъм не можеше да бъде особено траен в епоха, когато най-важна роля играеше вече принципът на националностите, така републиканският патриотизъм не може да има сериозна сила сега. Едва ли можем да се снабдяваме, че под лозунга „за републиката“ немският народ не би се сражавал четири години и половина по фронтовете. А най-малко издръжливост биха проявили вероятно самите инициатори на тази забележителна република.
Ако нашата прехвалена република неочаквано просъществува вече доста дълго време, тя го дължи само на това, че всеки момент е готова да приеме първия грабителски договор, да заплати, колкото поискат да отстъпи всяка територия, която пожелаят да получат и т.н. На чуждите държави тази германска република много им харесва. За противника е винаги по-удобно да има работа със слаби и покорни хора. Тази симпатия на противника именно към републиканската форма на управление в Германия е най-унищожителната присъда за ноемврийската република. Противниците обичат германската република и й дават възможност да съществува, тъй като знаят, че няма да намерят по-добър помощник за заробването на германския народ. Само на това обстоятелство дължи съществуването си нашата прекрасна република. Ето защо тя лесно може да мине без всякакво действително национално възпитание. На нея й стига, че героите от райсбаннера я приветстват с „ура“, макар че между нас казано ако райсбаннерите действително трябваше да защитават с живота си знамето на републиката, те вероятно биха се разбягали като зайци.