Тези колебания, тази неувереност в себе си, всъщност са предизвикани от чувството на собствена вина и отговорност за това, че тези беди и трагедии съществуват; тази неувереност парализира волята и пречи да се вземе някакво сериозно и твърдо решение, а слабостта и неувереността — да се проведат необходимите мерки само засилва нещастието. Когато настъпва епоха, която не се чувства виновна за цялото това зло, само тогава хората получават необходимото вътрешно спокойствие и сила, за да изкоренят жестоко и безпощадно злото в корена му. В тогавашната австрийска държава нямаше почти никакво социално законодателство; слабостта й в борбата против всички тези процеси на израждане направо се набиваха на очи.
Трудно ми е да кажа кое през този период ме възмущаваше повече: икономическите беди на обкръжаващата ме тогава среда, ниското й нравствено и морално равнище или степента на културното й падение. Колко често нашите буржоа негодуват срещу морала, когато им се налага да чуят от устата на някой нещастен скитник, че на него в края на краищата му е все едно, дали е немец или не, че той се чувства навсякъде еднакво добре или зле в зависимост от това, дали има парче хляб.
По повод на този недостатък на „националната гордост“ те правят големи морални заключения, без да щадят ругатните си.
Но много ли са се поразмислили тези национално горди хора над това, което обяснява обстоятелството, че те самите мислят и чувстват по друг начин. Много ли са се поразмислили над това колко приятни спомени във всички области на културния и художествения живот са им дали впечатлението за величието на родината им, на нацията им, колко са им създали приятното усещане да принадлежат именно към този наказан от бога народ? Замисляли ли са се, доколко тази гордост за своята родина зависи от това, че те са имали реалната възможност да се запознаят с нейното величие във всички области? Мисли ли нашата буржоазия в какви смешно малки размери са създадени тези реални предпоставки за нашия „народ“?
Нека да не ни привеждат аргумента, че „и в другите страни нещата били по същия начин“, но трябва да се знае, че там работникът се прекланя пред родината си. Но дори това да е така, то все още не е оправдание за нашето бездействие. Но то не е така, понеже онова, което например у французите наричаме „шовинистично“ възпитание, на практика не е нищо друго освен силно подчертаване на величието на Франция във всички области на културата или, както обичат французите да казват, на „цивилизацията“. Младият французин е възпитаван не в „обективност“, а в самото субективно отношение, което само можем да си представим, към всичко онова, което трябва да подчертае политическото и културното величие на родината му.
Подобно възпитание трябва да се отнася само към най-общите и най-големите въпроси и, ако се наложи, то паметта в това отношение трябва непрестанно да се упражнява, за да предизвиква съответното чувство в народа.
А при нас не само пропускаме да направим необходимото, но разрушаваме и малкото, за което имаме щастието да научим в училище. Ако нуждата и несгодите не са унищожили от паметта на народа всички хубави спомени за миналото, то все едно тогава ще се постараем да го отровим така, че да забрави за тях. Представете си само конкретно.
В сутерен, състоящ се от две полутъмни стаи, живее седемчленно работническо семейство. От петте деца най-малкият е, да кажем, на три годинки. Това е точно възрастта, когато първите впечатления се възприемат много силно. При даровитите хора спомените от тези години живеят до най-дълбока старост. Теснотията създава крайно неблагоприятна обстановка. Споровете и кавгите възникват вече само заради нея. Тези хора не просто живеят заедно, те се задушат взаимно. Най-малкият спор, който в по-просторна квартира би се разрешил от това, че хората ще се разотидат в различни кътчета, в тази обстановка често довежда до безкрайна свада. Децата някак си понасят тази обстановка; те също често спорят и се карат, но бързо забравят кавгите си. Когато обаче възрастните се разправят всеки божи ден, това приема най-отвратителните форми и тежките методи на нагледното обучение се отразяват неизбежно и върху децата. А когато взаимните караници между бащата и майката стигнат до там, че той в пияно състояние се обръща грубо към нея или даже я бие, тогава хората, които не живеят в подобна обстановка, не могат даже да си представят до какви последствия води всичко това. В тази среда вече и шестгодишното детенце научава неща, които могат да уплашат и един възрастен. Морално отровен и физически недоразвит, младият гражданин, често и с въшки, тръгва на училище. Горе-долу се научава да чете и пише, но това е всичко. За това да учи вкъщи в подобна обстановка, не може да става и дума. Напротив. Бащата и майката в присъствието на детето хулят учителя и училището с такива изрази, които не бива и да се предават. Вместо да помагат на децата да се учат, родителите по-скоро са склонни да ги сложат на колена и да ги набият. Всичко, което се налага на нещастните деца да чуват в такава обстановка, в никакъв случай не им внушава уважение към обкръжаващия свят. Няма да чуят нито една добра дума за човечеството въобще. Всичките учреждения и власти тук се подлагат на най-жестока и груба критика, — започвайки от учителя и завършвайки с главнокомандващия на държавата. Родителите ругаят всички и всичко — религията и морала, държавата и обществото — и често по много грозен начин. Когато такова момче навърши 14 години и завърши основно училище, то в повечето случаи е трудно да се реши какво в него преобладава: изключителна глупост, тъй като училището не може да го научи на нищо сериозно, или грубост, често свързана с такава ненормална за тази възраст безнравственост, че косите ти се изправят.