Когато човек попадне на голямо събрание или на голяма демонстрация, това не само подкрепя настроението му, но му дава определена връзка със съмишлениците, изработва у него корпоративен дух. Ако даден човек е само пръв привърженик на ново учение в даден завод, в дадено предприятие, работилница и т.н. понякога му е трудничко и той се ободрява като вижда, че е войник на голяма армия, член на обширна корпорация. Това усещане той получава за пръв път само когато попада на първото голямо масово събрание или масова демонстрация. От своята малка работилница или своето голямо предприятие, където отделният човек се чувства съвсем малък, новият привърженик на новото движение за пръв път попада на масово събрание. Тук той веднага вижда хиляди и хиляди хора, настроени като него. Веднага го заобикаля атмосфера на шумен ентусиазъм, присъща на събрание, където присъстват три-четири хиляди души от един лагер. Тази атмосфера увлича. Очевидният за всички успех на събранието пробужда подем и в този нов посетител, и за пръв път окончателно се освобождава от таените още в него вътрешни съмнения. Човекът неволно се поддава на онова вълшебно влияние, което ние наричаме масово самовнушение. Волята, страстта, силата на хилядите се акумулира във всеки отделен участник на събранието. Човекът, престъпил прага на събранието още с известно съмнение в гърдите, сега го напуска с гордо вдигната глава: той е придобил пълна вяра в своето дело, станал член на определен колектив.
Нашето националсоциалистическо движение никога не трябва да забравя за всичко това. Ние никога няма да се поддадем на внушението на буржоазните глупци, които, виждате ли, много добре разбират всичко и все пак успяха да проиграят една голяма държава, да проиграят господството на собствената си класа. Да, те страшно са умни, тези господа; те умеят всичко и не съумяха да направят само една дреболия — не съумяха да попречат на това целият немски народ да попадне в обятията на марксизма. Тук те се провалиха по най-жалък начин. Не е ли ясно, че тяхното самомнение и надутост са само родни братя на глупостта и невежеството им.
Ако тези господа не искат да признаят великото значение на устното слово, това обяснява много просто факта, че самите те прекалено добре са се убедили в безсилието на своето слово.
Глава VII
Сблъсъците с червения фронт
През 1919–1920 г., а също през 1920 г аз лично смятах за необходимо да посещавам буржоазните събрания. Те неизменно ми правеха същото впечатление, каквото придобивах през детските си години, когато ми нареждаха да изпия лъжица рибено масло. Трябва да го изпиеш, и казват, че рибеното масло е много полезно, но вкусът му е отвратителен! Ако беше възможно за юлар да се доведе насила целият немски народ на тези буржоазни събрания и ако можеше да го задържим до края да представлението, то в продължение на няколко столетия това може би щеше да даде определени резултати. Но лично за себе си ще кажа, че животът би загубил за мен в този случай цялата си прелест и аз май бих престанал да се радвам, че съм немец. За щастие обаче, народът не можеш да го доведен на юлар на тия събрания. Ето защо не трябва да се учудваме, че здравата безхитростна маса на народа бяга от тези буржоазни „масови събрания“ като дявол от тамян.
Аз лично имах удоволствието да видя на живо тези съмнителни пророци на буржоазния мироглед и трябва да кажа, че оттогава престанах да се учудвам на това, че тези господа не придават голямо значение на устното слово. Тогава посещавах събрания на демократите, дойчнационале, немската народна партия, баварската народна партия /партията на центъра на Бавария/. Ако нещо биеше на очи, то беше пълната еднородност на аудиторията. Във всички тия „масови събрания“ в действителност участваха само членове на партията. Пълна липса на дисциплина! Външната картина на събранието повече напомня тълпа зяпачи в клуб за игри на карти, отколкото събрание на народ, току-що завършил най-голямата си революция. И трябва да сме справедливи към господа докладчиците: от своя страна те правиха всичко възможно още повече до усилят скуката. Те произнасяха или да го кажем по-добре, четяха речи, абсолютно подобни на вестникарските статии в нашите „образовани“ печатни органи или на някакъв скучен научен трактат. Почтените оратори старателно избягваха макар една ярка дума. Понякога се допускаше само някоя напрегната, мършава професорска шега. В такъв момент почтените членове на президиума смятаха за свое задължение да се засмеят, но и този смях в никакъв случай не трябваше да бъде висок. Не, та нали това би могло, боже опази, да зарази аудиторията, която също току-виж започнала да се смее. Не, членовете на президиума смятаха за възможно само „благородно“ да се усмихват. Сдържаност преди всичко!