Какво излиза? Всяка групичка решителни бандити винаги може да попречи на честните хора да проведат замисленото от тях политическо събрание. В името на „тишината и реда“ държавната власт покорно навежда глава пред бандитите и „моли“ честните политически дейци да бъдат дотолкова снизходителни, че да не „провокират“ бандитите. Ако националсоциалистите насрочат редица събрания, а профсъюзите заявяват, че ще призоват своите членове да окажат съпротива, нашата мъдра полиция не смята за необходимо да затвори тези шантажисти, а смята за благо чисто и просто да забрани нашите събрания. Тези охранители на закона често биваха толкова безсрамни, че не се свеняха да ни съобщават такива неща в писмен вид.
За да обезопасим събранията си от евентуални скандали, ние трябваше да уредим нещата така, че да бъдем в състояние още от зародиш да смажем всички такива опити.
Освен това ние се съобразявахме и със следното: всяко събрание, ако го охранява само полицията, вече само с това се дискредитира в очите на широките народни маси. Онова събрание, което може да се състои само благодарение на усилената охрана на полицията, вече няма притегателна сила за масите. Низшите слоеве на народа се присъединяваха само към ония, в които чувстват голяма собствена сила.
Както един мъжествен човек по-лесно побеждава сърцата на жените, така и съответната партия по-лесно побеждава народното сърце, отколкото една страхлива организация, която се крие зад гърба на полицията.
Последното съображение играеше особено важна роля за това, че нашата млада партия намери за необходимо да се нагърби сама с охраната на своите публични събрания от терора на противниците.
Работата по охраната на нашите събрания ние изграждахме върху следните два принципа:
1. Върху енергичното и психологически правилно ръководство на събранието.
2. Върху създаването на специално отряди, имащи задачата да охраняват реда на нашите събрания.
Когато ние, националсоциалистите, по онова време уреждахме събрание, стопани на нашите събрания бяхме ние и никой друг. Че именно ние сме неограничавани стопани в залата, давахме на присъстващите да почувстват непрекъснато всяка минута. Нашите противници прекрасно знаеха, че ако някой посмее да прибегне до провокация, незабавно ще бъде изхвърлен през вратата и че ако ние дори сме 10 души срещу петстотин, все едно, няма да се спрем пред нищо. Обикновено тогава — особено извън Мюнхен — на нашите събрания господстваше такава пропорция: 10–15 националсоциалисти на 500–700 слушатели. И независимо от това нито една провокация на нашите събрания не можеше да остава безнаказана. Посетителите на нашите събрания твърдо знаеха, че по-скоро ще позволим да ни убият, отколкото да капитулираме. И неведнъж на нашите събрания действително се случваше шепичка наши другари геройски да се отбранява от грамадна маса ревящи и готови на всичко червени и въпреки това постигаше своето.
Разбира се, ако червените бяха решили да стигнат до края, те биха могли да се разправят с нашата шепичка; но господа червените знаеха, че преди да пребият 15–20 наши хора, ние със сигурност ще строшим черепите поне на два пъти по-голямо количество техни привърженици. Е, а такъв риск червените не обичаха.
Пристъпвайки към широката организация на нашите събрания, ние се научихме да използваме опита на марксистките и буржоазни събрания.
На събранията на марксистите отдавна господстваше сляпа дисциплина, така че за опити за проваляне на събранията им поне от страна на буржоазните противници и дума не можеше да става. Затова пък самите червени се усъвършенстваха в такива опити по отношение на противниците си. Те достигнаха до това отношение като виртуозност, че по едно време в цяла редица области в Германия всеки опит да се свика немарксическо събрание вече се разглеждаше като провокация спрямо работниците. Особено се развихряха главатарите на червените, ако подозираха, че на някое събрание ще заговорят за техните собствени грехове и ще разобличат собствената им низост и лъжа. Щом само господа главатарите научеха, че се предполага свикване на такова враждебно на тях събрание, целият червен печат надигаше неистов вой. След това тези принципни противници на закона начаса тичаха към първия попаднал им полицай и нахално заявяваха, че е по-добре полицията само да не допусне тази „провокация на работниците“, иначе, значи, ще стане по-лошо. С всеки чиновник те говореха в съответен стил, имайки предвид колко голямо магаре е този чиновник. Но ако по изключение се натъкваха на действително честен немски администратор, а не на жалък парцал, и ако този администратор не се поддадеше на шантажа им, тогава господа червените пак прибягваха до своето изпитано средство: заявяваха, че работниците няма да търпят „провокация на пролетариите“ и приканваха своите привърженици в еди-колко си часа да се явят на събранието на противниците си и „посредством мускулестата ръка на работника да сложат край на този нечуван позор.“