Трябваше да се види в какъв смут изпадаха страхливите ръководители на буржоазните събрания, когато там се появяваха господа червените. Най-често само заплахата на червените беше достатъчна, организаторите на събранието да се откажат от самото събрание. Но ако събранието не се отменеше, то от страхливост го откриваха поне с час по-късно — вместо в 8 часа, в 9 часа вечерта. В продължение на този час бъдещият председател встъпваше в честни преговори с явилите се противници; мазнейки се пред тях, той правеше трийсет и три комплимента на „господата от опозицията“, разпростираше се на тема колко всички уредници на събранието са радостни и щастливи, че опозицията е дошла на събранието /чиста лъжа!/ тъй като, значи, са сигурни, че след обмяна на мнения /а свобода на дискусията той по този начин вече предварително гарантираше на противниците/, може би ще се намери обща почва и във всеки случай зрителна точка, значи, да се сближат и т.н. При това храбрият председател, разбира се, не преставаше да се кълне, че в задачите на уредниците на събранието, боже, опази, съвсем не влиза да преубеди хората от другата партия. Не, нека всеки свободно си остава на своето мнение и да предостави свобода на мненията и на другите. Всичко, за което председателят моли „господата от опозицията“, е да не прекъсват докладчика: при това и докладчикът, значи, ще бъде съвсем кратък, а след него веднага ще започнат разискванията. Нима уважаемите граждани искат и това наше събрание да представлява картина на братоубийствена война в лагера на немския народ!
В този дух унизено каканижеше бъдещият председател на събранието.
Бррр…
Господа другарите отляво, разбира се, твърде малко се трогваха от такива увещания. Щом докладчикът започнеше речта си, веднага го обсипваха с бесни ругатни. В края на краищата, докладчикът трябваше да си събира хартишките и да свършва. При това често се получаваше впечатление, че самият докладчик облекчено въздъхваше, доволен, че мъченията му бързо са се свършили. Под неистовите вопли на червените тези буржоазни тореадори напускаха арената на събранието, а още по-често просто излитаха от събранието със счупена глава.
Ето защо на господа марксистите им се видя нещо съвсем ново това, с което им се наложи да се срещнат на нашита националсоциалистически събрания. Отначало те идваха в помещенията на нашите събрания с пълна сигурност, че и тук като на шега ще успеят с обичайната си игра. „Днес свършваме с тези господа“ — така се фукаха един на друг при влизането на нашите ’’ събрания. И колко учудени оставаха тези господа, още преди да успеят да направят втори цвишенруф, вече изхвърчаваха от залата на събранието като перца и сами не разбираха как са се намерили зад вратата на залата.
Първо, председателят на събранието у нас се държеше по съвсем друг начин. Никога нашият председател не се унижаваше да моли противниците да ни оставят свободно да говорим. Второ, нашият председател в никакъв случай не обещаваше предварително безгранична свобода на дискусиите на нашето събрание, а само заявяваше, че стопани на събранието сме ние, че затова всички права на събранието са наши и че всеки, който посмее да направи макар само един цвишенруф, веднага ще бъде безжалостно изхвърлен от залата. По-нататък нашият председател смяташе за необходимо веднага да заяви, че не поемаме никаква отговорност за съдбата, която може да постигна скандалистите. Ако остане време и ако смятаме за полезно, ще открием известна дискусия, ако не, няма да открием. След това председателят, без повече да се обяснява, обявяваше събранието за открито, а нашият докладчик начаса пристъпваше към доклада.
Вече само това предизвикваше изумлението на противниците.
Но по-нататък на наше разположение бяха още, макар и малобройни, но превъзходно организирани отряди, имащи за задача да охраняват реда на събранието. Буржоазните партии обикновено вербуваха разпоредители на събранието от числото на старите почтени хора, на които право на уважение и авторитет даваше тяхната преклонна възраст. Но тъй като насъскваната от марксистите тълпа плюеше на преклонната им възраст, полза от тези разпоредители на буржоазните събрания нямаше никаква.
Аз в самото начало прокарах мисълта, че отрядите на нашите разпоредители на събранията трябва принципно да се състоят само от младежи. Нашите отряди се състояха отчасти от мои близки приятели от фронта и от военната служба изобщо, отчасти от млади партийни другари, неотдавна встъпили в нашето движение. Аз възпитавах у тези другари мисълта, че терорът може да се сломи само с терор, че успех на нашата земя е съден само на онези, които имат достатъчно решителност и мъжество, че ние водим борба за такава велика идея, за която не е грешно да отдадеш последната си капка кръв. Тази младеж беше възпитана от нас с идеята, че ако се наложи работата да се решава със сила, най-добрата тактика ще бъде винаги настъплението. Ето защо в скоро време всички научиха истината, че нашите отряди — това не са членове на дискусионен клуб, а хора, проникнати от войнски дух и винаги готови да се борят не на живот, а на смърт.