Нашите събрания през 1920 г все повече зачестиха. В края на краищата, ние започнахме да уреждаме по две събрания на седмица. Пред плакатите ни винаги се тълпяха множество хора. Най-големите зали в Мюнхен винаги бяха препълнени. Десетки хиляди, излъгани от марксистите, работници преминаваха на наша страна и по този начин бяха върнати в лоното на борците за нова бъдеща свободна държава. Сега в Мюнхен ни познаваше вече широка публика. За нас заговориха. Думата „националсоциалист“ беше на устата на всички и всички вече разбираха, че тази дума означава определена програма. Системно растеше броят на нашите привърженици и се увеличаваше броят на членовете на организацията. През зимата на 1920/21 г. ние се изявявахме вече в Мюнхен като силна партия.
Освен марксистките партии и нас в Мюнхен нямаше тогава никаква друга партия с такова масово влияние. Във всеки случай нямаше друга национална партия с такова масово влияние. Петхилядната аудитория на зала „Киндд“ неведнъж се изпълваше от нашите слушатели така, че игла нямаше къде да падне. В Мюнхен оставаше само едно голямо помещение, в което още не се решавахме да устройваме свои събрания: циркът Кроне.
В края на януари 1921 г Германия пак преживяваше особено тежки времена. Парижкото съглашение, което задължаваше Германия да заплати безумната сума от 100 милиарда златни марки влизаше в сила и започваше да притиска народа по най-безпощаден начин.
В Мюнхен отдавна съществуваше блок на така наречените патриотични съюзи. И ето този блок проектираше сега да уреди голямо протестно събрание по този повод.
Времето беше горещо, не можеше да се чака. Аз лично много нервничех, тъй като приетото решение за голямо протестно събрание все се отлагаше и отлагаше. Отначало бе замислена манифестация на Кралския площад. След това този план беше изрязан от опасението, че червените ще разгонят манифестацията. След това бе издигнат проект за манифестация по Алеята на пълководците. Но и този проект отиде в архива и, в кая на краищата, се спряха на проект за общо събрание в същото помещение „Киндл“. Нищо не ставаше. Тъй наречените големи партии изобщо не обръщаха внимание на това събрание, а блокът на патриотичните съюзи все не се решаваше точно до определи ден за предполагаемата манифестация.
Във вторник на 1 февруари 1921 г. започнах да настоявам най-после да бъде взето решение. Обещаха ми, че в сряда решението ще бъде взето. Дойде сряда и аз поисках окончателен отговор. Но пак не получих ясен отговор. Беше ми заявено, че блокът „разчита“ през следващата седмица в сряда непременно да организира тази манифестация.
Това беше вече прекалено. Търпението ми се изчерпа и аз реших да организирам протестно събрание на свой собствен риск. Същата сряда след обед в продължение на 10 минути продиктувах на машинописката една листовка и поръчах да се наеме помещението на цирка Кроне за следващия ден, в четвъртък 3 февруари.
По онова време това беше много рисковано предприятие. Не се знаеше, ще успеем ли да съберем аудитория, която би могла да запълни това колосално помещение. Но освен това съществуваше и огромната опасност, че ще дойдат червените и ще провалят събранието.
Нашите дружини бяха още твърде слаби за такова колосално помещение. Конкретен план за действие при евентуални опити за проваляне на събранието също още нямах. Тогава още ми се струваше, че да се провали събрание в такова грамадно помещение е много по-лесно, отколкото в малка зала. Но опитът показа, че в това отношение съм бил абсолютно неправ. Тъкмо наопаки — в това грамадно помещение е много по-лесно да се справиш с нарушителите на реда, отколкото в препълнена малко зала.
Ясно беше само едно: ако ни сполети неуспех, можем да бъдем отхвърлени назад за дълго. Ако червените един път успееха да разгонят наше събрание, това с един удар би ни лишило от ореол, би вдъхнало на противника сили да повтаря такива опити на всяко наше следваше събрание. Това би довело до саботаж на всички наши по-късни събрания и биха минали, може би, няколко месеца, преди да успеем да се съвземем от удара.
На решението беше взето. Оставаше да се действа. За разпространението на нашата листовка и плакати имаха на разположение само един ден, а именно четвъртък. Още от сутринта за наше огорчение заваля дъжд. Имаше всички основания да се опасяваме, че мнозина ще предпочетат да си останат вкъщи, отколкото в дъжд и по снега да ходят на събрание, където при това е възможно кръвопролитие сбиване.
В четвъртък сутринта започнах съвсем сериозно да се опасявам, ще съумеем ли да съберем достатъчно голяма аудитория, за да запълним това гигантско помещение. Ако не ни се удадеше, цялата вина щеше да бъде моя и положението ми пред блока нямаше да е за завиждане. Реших веднага да пусна още две листовки. Незабавно продиктувах текста, дадох да напечатат листовките и пристъпих към разпространението им. Листовките, естествено, съдържаха покана за събранието. След това наех два камиона, драпирах ги с червен плат, сложих в тях няколко партийни знамена и качих на всеки от камионите по 15–20 другари. Те получиха заповед да обиколят всички улици на града, на разхвърлят навсякъде листовки и, въобще, да водят пропаганда в полза на нашето събрание. Това беше първият случай, когато по улиците на Мюнхен се появиха камиони със знамена, принадлежащи на немарксистка партия. Буржоазното население на града следеше с отворена уста движението на камионите с нашите знамена. В работническите квартали по адрес на нашите камиони се разнасяха проклятия, работниците размахваха юмруци и псуваха по повод на най-новата „провокация срещу пролетариите“. Нали досега никой не беше се съмнявал, че големи събрания имат право да свикват само марксистите и да се движат със свои знамена върху камиони имат право също само те.