Към седем часа вечерта помещението на цирка още не беше пълно. Всеки десет минути ми съобщаваха по телефона какво е положението. Самият аз бях крайно изнервен. Когато уреждахме събрания в други помещения, то към седем или седем и четвърт залата обикновено биваше пълна. Но скоро положението започна да се изяснява: аз просто не бях взел предвид гигантските размери на помещението на цирка. В предишните зали на нашите събрания хиляда души представляваха вече значима величина. В помещението на цирка Кроне такова количество хора беше съвсем незабележимо. В осем без четвърт ми съобщиха, че четири пети от помещението са вече заети и че големи маси народ се тълпят още пред билетните каси. Тогава тръгнах към цирка.
Стигнах до помещението на цирка в осем без две минути. Пред цирка все още се тълпеше грамадна маса хора. Отчасти това бяха просто любопитни, но отчасти и противници на ония, които предпочитаха да изчакват събитията на улицата.
Когато влязох в залата, видях пред себе си гигантска маса от хора и сърцето ми заби със същата радост, както преди година по време на първото ни голямо събрание в голямата зала на мюнхенската Придворна пивница. Колко е голям успехът, разбрах едва тогава, когато, след като се промъквах през човешката стена, се качих на трибуната и можах по-добре да огледам аудиторията. Залата ми се стори подобна на гигантска раковина, препълнена с хиляди и хиляди хора. Арената на цирка също беше цялата заета от посетители. Продадени бяха повече от 5600 билета. А ако прибавим към тях известно количество безработни, бедни студенти и собствената охрана, то аудиторията не беше никак по-малка от шест и половина хиляди души.
Моят доклад беше озаглавен: „Гибел или светло бъдеще“. Когато погледнах аудиторията, сърцето ми заби уверено: не гибел, а именно светло бъдеще.!
Започнах доклада си и говорих около два часа и половина. Вече след половин час интуицията ми подсказа, че това събрание ще се превърне в огромен наш успех. Почувствах, че речта ми достигало сърцето на всеки от слушателите. Вече след първия час започнаха да ме прекъсват все повече и повече бурни аплодисменти. След два часа в залата настъпи онази напрегната и тържествена тишина, която по-късно неведнъж съм преживявал в същото помещение и която е незабравима за всички участници в тези наши събрания. Затаила дъх, гигантската тълпа ловеше всеки звук. А когато произнесох последната дума от своята реч, тълпата изпадна в буен възторг, цялата се надигна от мястото си и от всички гърди се изтръгна мощното пеене на „Дойчланд юбер алес“.
Самият аз се намирах под огромното впечатление от станалото. Като омагьосан продължавах да стоя на трибуната и да наблюдавам как гигантският човешки поток в продължение на цели двайсет минути се изливаше през централните врати навън. Когато народът се разотиде, аз, преливащ от щастие, бавно се отправих към къщи.
От това събрание в цирка Кроне бяха направени снимки. Тези фотографии по-добре от каквито и да било думи показват величието на събранието. Някои буржоазни вестници напечатаха снимки и малки бележки, в които се казваше, че това е била „национална“ манифестация, но както обикновено се премълчаваха имената на уредниците.
Това събрание за пръв път издигна нашата партия над нивото на обикновените шаблонни партии. Сега никой вече не можеше да заобиколи нашето движение. За да подчертая, че пред нас не е просто мимолетен успех, случаен епизод, аз веднага взех мерки през следващата седмица да бъде свикано също такова събрание в същото помещение. Успехът беше същият. Гигантското помещение беше пак препълнено дотолкова, че аз веднага реших през следващата седмица да уредим трето събрание. Това трето събрание беше също така препълнено и мина със същия подем.