Когато станах на 17 години, думата „марксизъм“ ми беше малко позната, а думите „социалдемокрация“ и „социализъм“ ми се струваха еднакви. И тук потрябваха тежките удари на съдбата, за да отворят очите ми за тази нечувана измама на народа. До този момент наблюдавах социалдемократическата партия само като зрител по време на масови демонстрации. Нямах още никаква представа за истинското направление на умовете на привържениците й и не разбирах още същността на нейното учение. Едва сега имах съприкосновение с нея и можах да се запозная отблизо с продуктите на нейното възпитание и „мироглед“. Това, за което при други условия бяха необходими десетилетия, аз сега получих за няколко месеца. Разбрах, че зад фразите за социална добродетел и любов към ближния се крие истинска чума, от заразата на която трябва възможно по-бързо да освободим земята, защото в противен случай земята може много лесно да се освободи от човечеството.
Първият ми сблъсък със социалдемокрацията стана на постройката, на която работех. Още от самото начало отношенията не се установиха особено дружелюбни. Дрехите ми бяха в относително добър вид, езикът ми беше любезен и цялото ми поведение сдържано. Бях толкова силно потънал в мислите си, че не обръщах голямо внимание на обкръжаващата ме среда. Търсех работа, колкото да не умра от глад и да имам възможност, макар и бавно и постепенно, да продължавам образованието си. Може би дълго нямаше да обръщам внимание на обкръжението си, ако на третия или на четвъртия ден не стана една случка, която веднага ме накара да заема позиция: поканиха ме да стана член на организация. Онова, което по-рано не ми се явяваше и насън, по това време разбрах бързо и основателно.
Въпросът за здравото национално съзнание на народа на първо място е свързан със създаване на здрави социални отношения като фундамента за правилното възпитание на индивидума. Само този, който чрез възпитанието в училище се е запознал с културното, икономическото и преди всичко политическото величие на родината си, може да се изпълни с вътрешна гордост от това, че принадлежи към даден народ. Човек може да се бори само за онова, което обича. Може да обича само онова, което уважава, и да уважава само онова, което в крайна сметка познава. Когато в мен се пробуди интересът към социалните проблеми, започнах съвсем основателно да ги изучавам. Пред мен се откри непознат досега свят.
През 1909–1910 г. личното ми положение малко се измени; не ми се налагаше повече да бъда общ работник, сега можех да си припечелвам хляба по друг начин. По това време започнах да работя като чертожник и акварелист. По отношение на надницата нещата не вървяха добре — тя едва стигаше, за да живея, — но всичко имаше своя смисъл от гледна точка на избраната от мен професия. Сега вече не се връщах вечер вкъщи смъртно уморен, без да съм в състояние да взема книга в ръце. Настоящата ми работа вървеше ръка за ръка с бъдещата ми професия. Сега бях в известен смисъл сам господар на времето си и можех да го разпределям по-добре отпреди. Рисувах за надницата си и учех за душата си. Сега имах възможност като допълнение на практическите ми наблюдения да получа онези теоретични знания, които са нужни за разрешаване на социалните проблеми. Започнах да изучавам повече или по-малко всичко, което ми попадаше под ръка, четях книги и се задълбочавах в собствените си разсъждения.
Сега си мисля, че тогава хората са ме взимали за особняк. Че се отдавах с цялата си страст и любов на строителното изкуство, беше съвсем естествено. Това изкуство, наред с музиката, ми се струваше тогава като връх на всички изкуства: заниманието с него при тези обстоятелства не беше за мен „труд“, а най-висше щастие. Можех неуморно до късно през нощта да чета и да чертая. Винаги ме крепеше вярата, че даже и след много години за мен все пак ще настъпят по-добри времена. Бях убеден, че ще дойде момент, в който ще си изработя име на архитект.
Че заедно с това проявявах интерес към политиката, ми се струваше съвсем естествено. Смятах това за съвсем естествен дълг на всеки мислещ човек. По това време ми липсваха сведения за професионалната организация. Не можех тогава нищо да кажа нито за целесъобразността, нито за нецелесъобразността за съществуването й. Но тъй като ми казаха, че съм длъжен да встъпя в организацията, то аз отказах. Мотивирах отговора си с това, че не разбирам въпроса и не мога да си позволя да направя някакъв ход. Благодарение на първата половина на мотивировката ми не ме изгониха веднага от работа. Вероятно се надяваха, че след няколко дни ще успеят да ме убедят или заплашат. И в двата случая се залъгваха. Минаха още две седмици и сега не можех да си позволя да постъпя в профсъюза, даже и да поисках. В продължение на тези две седмици се запознах с обкръжението ми. Сега нямаше сила на света, която да ме принуди да постъпя в организация, представителите на която за кратко време видях в толкова неблагоприятна светлина. Първите дни ми беше тежко.