В резултат на това съревнование се получава само по-голяма закалка на отделните бойци. На човечеството не веднъж са принасяли огромна полза тъкмо онези движения и учения, които са съумели правилно да преценят опита от пораженията на предшествениците си.
По такъв начин разцеплението и раздробеността, които на пръв поглед ни правят трагично впечатление, в действителност често довеждат, в края на краищата, съвсем не до толкова лоши резултати.
Вземете, например, такъв проблем като обединяването на Германия. Доста разпространен е възгледът, че и двата пътя за обединяване и чрез Австрия, и чрез Прусия, и чрез посредничеството на Хабсбургите, и чрез посредничеството на Хохенцолерните са били, значи, еднакво добри и че е трябвало просто да се обединят всички сили и да се върви към общата цел. Е, а ние знаем, че ако тогава бяха се обединили всички сили, от това би имало полза само Австрия, а тъкмо чрез Австрия никога не бихме получили единна германска империя.
Действителното единство на Германия възниква не от такова обединяване на силите, а от борбата — онази борба, в която милиони немци са виждали тогава ужасяващ символ на братоубийствена война, тъй като истинското единство на Германия се ражда дори не в боевете край Париж, както смятат мнозина по-късно, а се ражда в Кьонигрец.
Ние виждаме следователно, че и създаването на немската империя не е било резултат на просто обединяване и събиране на всички сили, а резултат от напълно съзнателна /а понякога и безсъзнателна/ борба за хегемония, от която борба Прусия, в края на краищата, излиза победителка. Който не ходи с наочници, който умее да вижда живота, какъвто е, той трябва да признае заедно с нас, че живият живот с неговата свободна борба на силите в края на краищата ни дава образци за много по-правилни решения, отколкото тъй нареченият здрав разум на човека. Кой наистина би повярвал преди 200 години, че именно хохенцолерновска Прусия, а не хабсбурговска Австрия ще стане творец и учител на новата германска империя. Е, а кой ще вземе сега да отрича, че съдбата е решила по-правилно? Кой в наши дни може дори да си представи единна германска империя под ръководството на една прогнила и разложена династия?
Естественото развитие на нещата, както виждаме, макар и след цели векове на борба, все пак, в края на краищата, е поставило необходимите хора на необходимото място. Така е било, така и ще бъде.
Така че няма защо да се оплакваме от това, че различни хора, стремейки се към една и съща цел, избират различни пътища към нея. Ходът на събитията вече сам се е погрижил за това победата да принадлежи на онези, които са по-силни, на онези, които са съумели да изберат по-правилните пътища към целта. Но освен посочената причина има още едно обстоятелство, което води до това, че в нашия живот често възникват паралелни движения, които на пръв поглед вървят към една и съща цел, но по различни пътища. Това второ обстоятелство вече съвсем не е трагично, а тъкмо наопаки. То се корени в онази завист, самолюбие, конкуренция и крадливи навици, които за жалост много често се срещат по света. Ние често виждаме у отделни субекти съчетание на всички тези недостойни качества.
Щом само се намери голям човек, който да разбере потребността на времето, да проумее мизерията на своя народ, правилно да установи причините за болестта и да започне сериозна борба, за да я излекува; щом като този деятел окончателно фиксира своята цел и избере съответния път към нея — начаса непременно се намират дребни хора и хорица, които започват внимателно и ревниво да следят всяка крачка на този деятел, стига да е успял да обърне върху себе си вниманието на цялото общество. Виждали ли сте как врабецът се преструва, че му е абсолютно все едно, а в действителност най-внимателно гледа и завижда на по-щастливия си другар, който е успял да сграбчи парченцето хляб? Точно така постъпват тези дребни хора и хорица! Щом само някой голям човек открие нови пътища, веднага се намират много желаещи, които сами не умеят да намерят нови пътища, но затова пък нямат нищо против да изчакат удобния момент, за да се опитат да докопат за себе си някои резултати от победата, която принадлежи на друг.
Щом се запознаят с новите цели на движението, измислени не от тях и не от тях формулирани, те начаса започват да мислят: а няма ли да успеем да си присвоим тази цел, ако тръгнем към нея по други, по-кратки пътища?
Когато целите на новото движение са вече формулирани, когато програмата на това движение е вече известна, тогава на сцената се появяват малки хора и хорица и започват да крещят, че те се стремят тъкмо към тези цели. Ще си речеш, ако те действително се стремят към същите цели, трябва честно да застанат в редовете на вече съществуващото движение и да признаят приоритета му. Но те няма да постъпят така за нищо на света. Как не! Те ще предпочетат да откраднат от другите програмата и да основат своя собствена нова партия. При това на такива хорица винаги им стига безсрамието да доказват наляво и надясно на всички желаещи, че именно те „отдавна вече“ са се стремили тъкмо към тези цели. Често тази шашма успява. Такива хора заслужават всеобщо презрение, а в действителност понякога се ползват дори с известна почит. Нима наистина не е безсрамие да представяш чуждата програма за своя, а после и да вървиш по някакви свои особени пътища към постигането на онези цели, които са откраднати от другите? А още по-голямо безсрамие са онези викове за ползата от единство, които най-често надават тъкмо тези истински виновници за разцеплението и раздробяването на силите. Когато тези субекти се убедят, че окраденият от тях противник все пак има големи преимущества и неудържимо върви напред, тогава и хорица надават неистов вик за необходимостта от обединение на тези всички сили.