В Германия имаше голямо значение още и следното обстоятелство. Разложението на армията, разбира се, ставаше навсякъде — без това ноемврийската революция не би успяла. Но независимо от всичко главен носител на идеите на революцията и главен виновник за разложението на армията не беше фронтовакът. Тази „работа“ свършиха главно негодниците от местните гарнизони или онези субекти, които изобщо можаха да се изкарат „незаменими“ и да се скрият някъде в тила на стопанска работа. Съответни „попълнения“ тези банди получаваха за сметка на дезертьорите. От фронтовете по това време дезертираха в тила десетки хиляди хора, оставайки почти съвсем безнаказани. Страхливците, както се знае, във всички времена и епохи се страхуват само от едно: от собствената си смърт. На фронта смъртта, разбира се, би могла да настигне страхливеца всеки ден и час. Има само едно средство да накараш страхливците, слабите и колебаещите се въпреки всичко да изпълнят дълга си: дезертьорът трябва да знае, че ако избяга от фронта, непременно ще го постигне онази участ, от която най-много се страхува. Дезертьорът трябва да знае, че ако остане на фронта, смъртта може и да го настигне, но ако избяга от фронта, тя непременно ще го настигне.
В това се състои целият смисъл на военния устав.
Разбира се, щеше да бъде много добре и красиво, ако в онази велика борба за съществуване на немския народ, която ни се наложи да водим, можеше да се опрем само на доброволната преданост на всички и всеки. Но ние знаем, че тези качества бяха присъщи на най-добрата част на нацията, а съвсем не на всеки среден човек. Ето защо се необходими специални закони за военно време. Нали и законодателството против крадците е с оглед на принципно честните хора, а само на колебаещите се слаби елементи. Със своето заплашително влияние такова законодателство пречи да възникне положение, когато по-честния го смятат за глупав, и когато поради това хората биха могли да стигнат до убеждението, че е по-добре сами да започнат да крадат, отколкото да останат с празни ръце или да позволяват да го окраждат.
Ето защо беше абсолютно неправилно да се допусне дори за момент, че в една борба, която по всяко човешко разбиране трябваше да продължи поне няколко години, ще може да минем без специални закони за военно време. Нали опитът на много столетия и дори хилядолетия съвсем недвусмислено показва, че в много сериозни времена, когато държавата е принудена да предявява сурови изисквания към нервите на всички граждани, слабохарактерните хора се налага да бъдат принуждавани да изпълнят задълженията си.
Разбира се, за нашите героични доброволци законът за смъртното наказание не беше нужен, но такъв закон беше абсолютно необходим спрямо онези страхливи егоисти, които поставяха скъпоценния си живот над интересите на отечеството. У нас практически смъртното наказание не беше приложено, т.е. военният устав фактически остана не приложен, и ние жестоко си платихме за това. От фронтовете се лееше — особено започвайки от 1918 г. — непрекъснат поток от дезертьори и именно тези елементи помогнаха да се създаде онази престъпна организация, която от 7 ноември 1918 г. внезапно се изяви като главен коневод на революцията.
Фронтоваците като цяло нямат нищо общо с това позорно явление. Страстен стремеж към мир изпитваха, разбира се, и войниците на фронта. Но именно това можеше да стане огромна опасност за революцията. Когато след примирието немските армии започнаха да се връщат у дома, тогавашните главатари на революцията със страх се запитаха: какво ще направят сега фронтовите войски? Ще изтърпят ли фронтоваците всичко това, което сега ще видят в родината?
През тези седмици германската революция беше принудена поне външно да се престори на много скромна и умерена. Главатарите на революцията се страхуваха, че иначе завръщащите се дивизии бързо ще сложат край на цялата революция. Ако тогава беше се намерил поне един решителен човек, и ако той би съумял да преведе на своя страна поне една предана му дивизия, тази дивизия би откъснала от себе си червените парцали, би изправила до стената своя „съвет“, би убила с ръчни гранати съпротивяващите се и за някакви си четири седмици такава дивизия би се разраснала в цяла могъща армия, може би от 60 дивизии или още повече. От това най-много се опасяваха господа еврейските импресарии. За да не стане така, те придадоха на революцията оттенък на умереност. Отказвайки се от откровен болшевизъм, главатарите представиха работата така, сякаш тяхната задача е да „осигурят тишина и рад“. Оттук и всички многобройни големи отстъпки, оттук призива към стария чиновнически корпус, оттук обръщението към старите ръководители на армията. Всички тези хора бяха нужни за известно време. Чак след като ги използваха по необходимия начин, можеше и да ги изгонят, и изземвайки републиката от ръцете на тези стари слуги на държавата, да я хвърлят във властта на ястребите на революцията.