На обед част от работниците отиваха в близката кръчма, а останалите обядваха оскъдно на строежа. Това бяха женени работници, чиито съпруги им донасяха в бедни съдини течен обяд. В края на седмицата втората част от работниците се увеличаваше; защо? Това разбрах едва по-късно. Тогава започнаха политическите спорове.
Настрана си изпих бутилката с мляко и изядох парчето си хляб. Внимателно изучавайки своето обкръжение, аз се размислих над нещастната си съдба. Малкото, което чух, беше напълно достатъчно. Честичко ми се струваше, че тези господа нарочно се струпваха по-близо до мен, за да ме накарат да изразя някакво мнение. Онова, което чувах около себе си, можеше само да ме раздразни до крайна степен. Те отричаха и проклинаха всичко: нацията като продукт на капиталистическите „класи“ — колко често ми се налагаше да чувам тази дума; родината като оръжие на буржоазията за експлоатация на работниците; силата на законите като средство за потискане на пролетариата; училището като учреждение, което възпитава роби и едновременно робовладелци; религията като средство за заблуда на обречения на експлоатация народ; морала като символ на овчедушие и т.н. С една дума за тях не съществуваше нищо чисто и свято; всичко, буквално всичко изхвърляха на боклука.
Отначало се опитвах да мълча, но в края на краищата не биваше да се мълчи повече. Започнах да се изказвам и възразявам. Сега ми се наложи да се убедя, че докато не получа достатъчно знания и не усвоя спорните въпроси, е безнадеждно да убедя някого в противното. Тогава започнах да се ровя в онези източници, от които те черпеха своята съмнителна мъдрост. Започнах да чета книга след книга, брошура след брошура.
Но на строежа споровете ставаха все по-горещи. С всеки изминат ден се изказвах все по-добре, тъй като сега имах повече сведения за тяхната собствена наука, отколкото противниците ми. Но много скоро настъпи моментът, когато те приложиха онова изпитано средство, което най-лесно от всичко побеждава разума: терорът. Някои от ръководителите на враговете ми предоставиха избор: или да напусна строежа доброволно, или да ме изхвърлят оттук. Тъй като бях съвършено сам, аз предпочетох първото и си отидох от строежа, помъдрял от случката.
Отидох си с отвращение, но заедно с това инцидентът ме грабна дотолкова, че ми беше невъзможно да го забравя. Не, това няма да оставя така. Първоначалното чувство на отвращение скоро се замени с упорито желание за по-нататъшна борба. Реших независимо от всичко отново да отида на друг строеж. Към такова решение ме подтикна и нуждата. Минаха няколко седмици и аз изразходвах всичките си оскъдни запаси, а безмилостният глад ме подтикваше към действие. Дори и против волята си бях длъжен да отида на строежа. Играта се повтори отново. Финалът беше същия като при първия път. Помня, че се борих вътрешно: нима те наистина са хора, нима са достойни да принадлежат към великия народ?
Труден въпрос! Ако отговорим положително, тогава борбата за народност не си струва труда и жертвите, които се налага на добрите хора да принасят за такива негодници. Ако отговорим отрицателно ще се окаже, че народът ни е много беден на човеци.
В тези дни ми се струваше, че тази човешка маса, която не бива и да се причислява към синовете на народа, заплашително нараства като лавина и това предизвика в мен силно безпокойство.
Със съвсем различни чувства наблюдавах сега масовата демонстрация на работниците от Виена, проведена тези дни по някакъв повод. В продължение на два часа стоях и наблюдавах, затаил дъх, безкрайния размер на човешките червеи, които пълзяха пред очите ми. Потиснат от това зрелище, най-накрая аз напуснах площада и се отправих към къщи. По пътя видях на прозореца на една будка за цигари „Работнически вестник“ — централен орган на старата австрийска социалдемокрация. В едно евтино народно кафене, в което често се отбивах, за да чета вестник, този орган също лежеше винаги на масата. Но досега не можех да си наложа да подържа в ръка този отвратителен вестник за повече от 1–2 минути, чийто тон ми действаше като отрова на душата. Сега от тягостното впечатление от демонстрацията някакъв вътрешен глас ме накара да си купя вестника и да го прочета. Вечерта взех мерки да го прочета. И независимо от гневните избухвания и негодувания, сега започнах редовно да вниквам в тази концентрирана лъжа.