След описаното от нас по-горе сражение в залата на мюнхенската Придворна пивница нашите отряди в памет на този шум, който те тогава така успешно проведоха, получиха названието щурмови отдели. Вече самото название показва, че имаме работа с един определен отрасъл на движението, с един негов отдел. Това са също такива отдели, както отделът на пропагандата, отделът по печата, научните институти и другите съставни части на нашата партия.
Доколко щурмовите отряди бяха необходими, можахме да се убедим не само от примера на мюнхенското събрание, но и от примера на събрания в други градове, когато се опитахме да излезем извън пределите на Мюнхен. Марксистите се убедиха, че ние ставаме опасни и затова си поставиха за задача да душат всяко наше събрание още в зародиш. Към каквито и мръсни мерки да прибягваха тук червените, главатарите не даваха косъм да падне от главите им и навсякъде защитаваха тези мероприятия. Че марксистите се радваха на всеки свой успех в борбата против нас — това е разбираемо. Но какво да кажем за онези буржоазни партии, които на много места просто не се осмеляваха да уреждат открити събрания и в същото време се радваха, когато виждаха, че тук или там също не успяват да отстоят своите събрания от’ нападенията на марксистите?
Буржоазните деятели, които не можеха сами да се справят с марксистите и на моменти напълно капитулираха пред тях, се радваха, когато виждаха, че и ние не успяваме да сломим този противник. Какво да кажем по-нататък за такива държавни чиновници, по-лицайпрезиденти и дори министри, които външно обичаха да се изкарват привърженици на „националното“ движение и в същото време по най-безсъвестен начин помагаха на марксистите против нас, националсоциалистите? Какво да кажем за хората, които в своето самоунижение отиваха толкова далеч, че за един жалък комплимент в някой еврейски вестник бяха готови да преследват хората, на чийто героизъм дължат това, че през 1910 г. разбунтуваната тълпа не ги обеси на първите й попаднали фенери.
Жалки хорица! Не току така нашият незабравим Пенер, който до дъното на душата си ненавиждаше всички тези лакеи, с присъщата му прямота веднъж каза: „Цял живот съм искал да бъда преди всичко немец, а след това държавен чиновник; но никога през живота си не съм искал да ме смесват дори за миг с тези чиновнически проститутки, които всеки момент са готови да се продават на всеки, който ги купува.“ Най-печалното беше това, че именно на този сорт държавни чиновници постепенно се удаваше да подчинят десетки хиляди действително честни и мъжествени слуги на немската държава, но и да заразят мнозина със своята собствена безсъвестност. Онези, които оставаха верни на себе си и не губеха честта си, те постепенно изместиха и заместиха с покорни субекти. А самите себе си тези негодници имаха наглостта винаги да изкарват за хора, съчувстващи на „националното“ движение!
Ние, разбира се, не можехме да очакваме каквато и да било помощ и подкрепа от страна на подобни чиновници. Само в редки случаи получавахме помощ от държавни органи. Едва след като създадохме собствена охрана, можахме да осигурим известна свобода на нашите събрания и само по такъв начин можахме да вдъхнем известно уважение към себе си, тъй като уважават само ония, които умеят сами да се защитават.
Пристъпвайки към организирането на нашите щурмови отряди, ние преди всичко се стремяхме да дадем на участниците в тях необходимата възможност за физическо възпитание и едновременно с това се стремяхме да направим от тях привърженици на националсоциалистическите идеи. В тези отряди трябваше да господства най-строга дисциплина.