През 1919–1920 г. можеше сериозно да се опасяваме, че в тайните организации непременно ще се намерят хора, които, ужасени от безкрайните нещастия на родината и вдъхновени от исторически примери, наистина ще хванат револвера, за да отмъстят на ония, които мъчат Германия и ще си помислят, че по такъв начин действително могат да излекуват народа си. Но такъв начин на действия би бил безсмислен, тъй като в действителност нашите марксисти победиха съвсем не благодарение на превъзходните качества на отделните свои главатари, а само и изключително поради безграничната страхливост и жалка нищожност на буржоазния свят. Нашата буржоазия сама си подписа най-безжалостната присъда именно с това, че се подчини на революцията, която не издигна нито една що-годе значителна глава. Може още така или иначе да се разбере, че трябва да капитулираш пред такива хора като Робеспиер, Дантон или Марат. Но си произнасят унищожаваща присъда хора, които капитулират пред субекти като мършавия Шайдеман, дебелите Ерцбергер и Фридрих Еберт или пред всички останали политически мъничета на ноемврийската революция. В Германия не можеше дори да се каже, че именно еди-кой си главатар на революцията поради своите големи лични качества е главно нещастие за отечеството. Не, около нас имаше само революционни дървеници, дезертиращи спартаковци, от дребни по-дребни хорица. Да хванеш револвера и да премахнеш от пътя един или друг от тези господа абсолютно нямаше смисъл. Най-много това би довело до възкачването на двама нови кръвопийци на мястото на един.
В описваното време се налагаше най-рязко да се обявяваме против такива покушения. Такава практика е била целесъобразна, когато на арената на историята наистина са действали големи личности, но тя никак не подхождаше за нашата епоха на политически лилипути.
Всъщност, това трябва да се каже и по въпроса за мерките на борба против обикновените изменници. Какъв смисъл има наистина да се разстреля да речем, един субект, предал в ръцете на врага оръдие, ако най-високите длъжности у нас се заемат от негодници, продали цялата държава, върху чиято съвест тежат два милиона напразни жертви, и които са виновници за осакатяването на милиони и при всичко това съвсем спокойно си седят на местата и си вършат своите републикански работници. Безсмислено е да се убиват дребни предатели в такава държава, където самото правителство освобождава предателите от каквото и да било наказание. Тъй като при такова положение на нещата е напълно възможно големите предатели да накарат да отговаря някой идеалист за това, че е надупчил с куршум челото на някой попаднал му на пътя дребен мошеник или предател. И нали трябва да си зададем въпроса: а кого наистина да изпратим да премахне един такъв дребен предател? Да изпратим ли с тази цел също такова дребно човече или да изпратим истински идеалист? В първия случай рискуваш да не получиш необходимия резултат и рано или късно срещу теб непременно ще направят донос. Във втория случай дребният мошеник наистина ще бъде отстранен, но затова пък трябва да се рискува ценният живот на един може би незаменим идеалист.
Моята гледна точка по въпроса е следната. Никак не ни приляга да бесим дребните крадци и да оставяме да тичат на свобода големите крадци. Много по-добре ще бъде, ако в един прекрасен момент създадем национален трибунал, който ще съумее да изправи пред съда и да разстреля няколкото десетки хиляди ноемврийски престъпници, онези, които играеха ролята на организатори на революцията и затова трябва да носят главна отговорност. Такъв пример ще бъде достатъчно заплашителен за всички бъдни времена също така и за дребните предатели и ще им послужи като необходим урок.
Всички тези съображения ме подтикнаха тогава още и още веднъж най-решително да забраня участието в тайни организации и да не допусна нашите щурмови отряди да приемат нелегален характер. В онези години аз предприемах най-настоятелни мерки, за да не допусна участието на нашите националсоциалистически организации в експерименти, начело на които в повечето случаи стоеше превъзходна, идеалистически настроена немска младеж, принесла много големи жертви, но не съумяла поне малко да промени към по-добро съдбините на родината.
Но ако нашите щурмови отряди не трябваше да станат нито обикновени военни организации, нито тайни сили, то от това произтичаше следното:
1. Главният принцип за организацията на нашите щурмови отряди трябваше да стане не военният критерий, а критерият на партийната целесъобразност.
Членовете на нашите щурмови отряди трябваше, разбира се, да получат съответната школа за физическо развитие, но центъра на тежестта ние виждахме не в чисто военните упражнения, а в спорта. Аз винаги се бях придържал към възгледа, че боксът и жиу-жицу имат много по-голямо значение от лошите стрелкови курсове, тъй като все едно доброволческите общества бяха в състояние да дават на своите членове само полуобазование, а не пълно военно образование. Дайте на немската нация 6 милиона безукорно тренирани спортисти, постигнете тези 6 милиона да са изпълнени с фанатична любов към родината и да са закалени с мисълта, че настъплението е най-добрата тактика — и истински народната държава ще съумее за някакви си две години да създаде от тях, ако бъде необходимо, истинска армия, особено ако имаме необходимите за това кадри. Кадри за такава армия при нашите условия може да ни даде само райхсверът, а не половинчатите военни съюзи. Ние смятаме, че физическите упражнения са необходими на нашия щурмовак, за да се вкорени в него съзнанието за физическото му превъзходство, което единствено може да го убеди в собствената му сила. А спортът трябваше да развие у нашите щурмоваци всички онези качества, които биха им дали възможност успешно да се изявят в защита на нашето движение там, където и когато е необходимо.