Този ден окончателно доказа, че онези организационни принципи и психологически съображения, заложени в основата на изграждането на щурмовите отряди, бяха съвсем правилни.
Върху тази победоносна основа ние продължихме да разширяваме движението на щурмоваците. След няколко седмици броят на щурмовите отряди в Мюнхен се удвои.
2. Походът на Кобург през октомври 1922 г.
Народническите съюзи взеха решение да организират в Кобург тъй наречения „ден на нацията“. Лично аз също получих покана за Кобург, при което в писмото се казваше, че е желателно да пристигна не сам, а „с известен брой съпровождащи“. Тази покана получих в 11 ч. през деня и веднага реших, че всичко това ще бъде много навременно. Вече след час бях дал всички необходими нареждания. Като „съпровождащи“ набелязах 800 души щурмоваци. Разделих ги на 14 отряда, качих ги на специален влак и ги изпратих за Кобург — градец, който сега е баварски. Съответни заповеди бяха изпратени също така до другите националсоциалистически щурмови групи, образувани по това време в различни градове.
За пръв път в Германия се изпращаше такъв специален влак. На междинните станции на него се качваха нови групи щурмоваци, което предизвика огромна сензация. Публиката до този момент не беше виждала нашите знамена, сега можеше да ги види. Ефектът беше много голям.
Когато пристигнахме на Кобургската гара, посрещна ни делегация от комитета, който ръководеше „деня на нацията“ и ни съобщи следното. Между комитета и местните профсъюзи, а също местните организации на независимата с.-д. партия и комунистическата партия било сключено съглашение, че ние, значи, трябва да отидем в града не под строй, а като тълпа, без знамена и без своя музика (водехме свой собствен оркестър от 42 души).
Разбира се, аз начаса решително отхвърлих това позорно условие и изразих пред делегацията възмущението си, че комитетът изобщо е намерил за необходимо да встъпва в каквито и да било съглашения с подобни господа. След това спокойно заявих, че моите щурмоваци незабавно ще се строят и че ние, разбира си, с музика и със знамена ще тръгнем към града. Речено-сторено.
Още на площада пред гарата ни посрещна многохилядна тълпа, която започна да ни обсипва с ругатни и заплахи. Срещу нас се посипаха викове: „убийци“, „бандити“, „грабители“, „престъпници“ и други ласкателни епитети, каквито обичат да употребяват прословутите творци на германската република. Младите щурмови отряди запазиха образцов ред. Наложи се да се разгърнем пак тук на площада пред гарата пред очите на публиката. Щурмоваците се държаха сдържано, без изобщо да забелязват сипещите се оскърбления. Не знаехме накъде се намира градът. Стъписаната полиция погрешно ни насочи не към предназначените за нас квартири в покрайнините на града, а към голямото помещение на една от пивниците, разположена близо до центъра на града. От двете страни след нашите колони се движеше голяма пъстра тълпа, която продължаваше да шуми. Щом последният от нашите отряди започна да влиза в портите на пивницата, събралата се тълпа направи опит с викове и дюдюкане да се втурне след нас. За да попречи на това, полицията побърза да затвори портите и всички входове в помещението. Създаде се съвсем невъзможно положение. Построих щурмоваците в двора, казах им няколко думи и дадох съответните указания. После поисках полицията незабавно да отвори портите. След кратко колебание полицията отстъпи пред моето искане.
Надвечер се стигна да сериозни сблъсъци. Нашите патрули вдигаха изпаднали в безсъзнание отделни националсоциалисти, подложени на гнусно нападение от страна на противника. Тогава и ние престанахме да се церемоним с врага. На зазоряване можахме да констатираме, че червеният терор, под чието иго населението на Кобург стенеше в продължение на много години, с един удар е смазан. Червените веднага пуснаха листовки, в които с присъщата им еврейско-марксистка лъжливост уверяваха, че значи, нашите „банди“ ни в клин, ни в ръкав повели „изтребителна война против мирните работници“. „Другарите работници и работнички“ се приканваха да излязат на улицата и да ни дадат отпор. Организираната от червените демонстрация трябваше да се състои в един и половина. И на тази „грандиозна народна демонстрация“ бяха призовани десетки хиляди работници от цялата околност. Твърдо решен веднъж за винаги да свърша с червения терор в Кобург, аз в единайсет и половина събрах своите щурмоваци, които в този момент наброяваха вече хиляда и петстотин души. Построих ги в редици и сам застанах начело на отряда, и ние тръгнахме към кобургската крепост, пътят към която минаваше тъкмо през големия площад, където беше определена демонстрацията на червените. Ще видим, мислех си, дали червените ще посмеят отново да ни нападнат. Когато се приближихме до площада, там вместо обещаните десетки хиляди имаше всичко на всичко неколкостотин души; част от тях начаса се разбягаха, другата част се стараеше да се държи много тихо. Само тук-там срещащите се червени отряди, дошли от други места и затова още незапознати с нас, се опитваха отново да ни подхвърлят оскърбления. Но ние за няколко минути веднъж завинаги ги отучихме от това. И ето сега, когато нашата победа беше очевидна, местното население веднага облекчено въздъхна. Хората се окопитиха. Населението започна да вика приветствия по наш адрес. А надвечер, когато се връщахме, на редица места ставаха стихийни възторжени демонстрации в наша чест.