Евреите водеха тогава забележително умела префинена игра. През цялото време занимаваха с тези вътрешни дрязги ту едната, ту другата страна и благодарение на това можеха с все по-голям успех да ограбват и едните, и другите.
После дойде революцията.
До 1918 г. или по-точно казано до ноември 1918 г. средният човек и особено по-слабо развитият еснаф и работник можеха още да не си дават сметка за произхода на тези междуособици и за техните последици. Но сякаш от началото на революцията, особено в Бавария, това трябваше да го разберат всички и във всеки случай трябваше да го разбере онази част от населението, която се причисляваше към „националния лагер“. Тъй като още преди революцията да победи, организаторът на преврата в Бавария веднага се обяви в защита на специфичните „баварски“ интереси.
Разбира се, Курт Ейснер знаеше какво прави. Като насочи революционното въстание в Бавария срещу останалата Германия, той изобщо не се ръководеше от специално баварските интереси, а действаше просто като упълномощен на господа евреите. Той просто използваше съществуващите в Бавария антипатии и предразсъдъци, за да раздроби по-лесно Германия. Ако беше успял напълно да раздроби държавата, то тогава тя съвсем лесно би станала плячка на болшевизма.
Приложената от Ейснер тактика продължиха и след смъртта му. Марксистката „независима партия“ внезапно започна да апелира към онези чувства и инстинкти, които най-здраво се кореняха в държавната обособеност и се насаждаха от отделните династии, — макар че, както се знае, дотогава марксистите винаги обсипваха с най-язвителна ирония тъкмо всеки сепаратизъм и всяко обособяване.
Борбата на баварската съветска република против настъпващите от север армии, тръгнали да освобождават Бавария, марксистите в цялата си пропаганда изобразяваха преди всичко като борба на „баварските работници“ против „пруския милитаризъм“. Само с това може да се обясни обстоятелството, че в Мюнхен за разлика от редица други германски области след падането на съветската република съвсем не настъпи отрезвяване на широките маси, а напротив, още повече нарасна възмущението и озлоблението срещу Прусия.
Изкуството, с което болшевишките агитатори смогнаха да представят премахването на съветската република като победа на „пруския милитаризъм“ над „антимилитаристичния“ и „антипруски“ „баварски народ“, им донесе богати плодове. Още при изборите в законодателния баварски ландтаг Курт Ейснер получи в Мюнхен по-малко от 10 хиляди гласа, а комунистическата партия дори само З хиляди, докато след падането на съветската република двете партии заедно имаха вече около 100 хиляди избиратели.
Аз лично започнах своята борба срещу това безумно насъскване на отделните немски племена едни срещу други именно по това време.
Мисля, че през целия ми живот нито веднъж не ми се е налагало да се залавям с работа, която в началото да е била толкова непопулярна, както моята тогавашна борба срещу антипруското насъскване. В продължение на съветския период в Мюнхен ставаха безброй масови събрания, в които настроението против останалата Германия се разпалваше до такава степен, че нито един северняк не можеше да се изкаже на тях, а прусаците просто ги заплашваха със смърт. Повечето от тези събрания достигаха до такава точка на кипене, че в края им аудиторията обикновено се сливаше в един див вик: „Долу Прусия!“, „Никаква връзка с Прусия!“, „Война на Прусия“ и т. н. Един от „най-блестящите“ представители на идеята за суверенитета на Бавария, както се знае, издигна дори в райхстага лозунг, който формулира с думите: „По-добре да умрем като баварци, отколкото да вегетираме под властта на прусаците!“
Трябваше да види човек тогавашните събрания, за да бъде в състояние да разбере какво значение имаше лично за мен първото ми изказване сред шепичка приятели против това безумие на едно голямо събрание в залата на мюнхенската пивница „Лъв“. Групата приятели, която ме заобикаляше, се състоеше изцяло от мои фронтови другари. И ето, нека читателят си представи нашето настроение: когато ние проливахме кръвта си за отечеството на фронта, повечето от тези господа, които сега ни обсипваха с псувни, се бяха крили, разбира се, в тила, дезертираха и т.н. А сега тези банди, загубили всякакво самообладание, ни посрещаха с рев, обсипваха ни с всевъзможни оскърбления и ни заплашваха да ни убият на място! За мен лично тези изказвания имаха тази щастлива страна, че благодарение на тях около мен се събра особено тясна групичка приятели, почувствали се свързани с мен не на живот, а на смърт и сякаш заклели ми се във вярност.