Тъй като гледах на профсъюза като на неразделна част от социалдемократическата партия, решението ми беше прибързано и … неправилно. Отнесох се към профсъюзите напълно отрицателно. Но и по този изключително важен въпрос съдбата ми даде ценен урок. В резултат на това първото ми мнение беше оборено. На двадесетгодишна възраст се научих да различавам профсъюзите, представляващи средство за защита на общите социални права на трудещите се и завоюване на по-добри условия за живот за работниците с различни професии, от профсъюзите, служещи за инструмент на политическата партия и класовата борба.
Обстоятелството, че социалдемокрацията разбра огромното значение на професионалното движение, и осигури възможността да се разпорежда с този инструмент и в резултат на това — успя. А обстоятелството, че буржоазията не разбра това, й струваше загуба на политически позиции. Надменно сляпа, тя се надяваше чрез простото „отрицание“ на профсъюзите да попречи на логичния ход на развитието. А стана така, че тя насочи това развитие в посока, противна на логиката. Твърдението, че професионалното движение било враждебно на родината, е нелепост и отгоре на това неистина. Правилно е обратното. Докато профсъюзната дейност цели да подобри живота на цяло съсловие, представляващо една от главните опори на нацията, това движение не само не е враждебно на отечеството и държавата, а напротив то е „национално“ в най-добрия смисъл на думата. Такова профсъюзно движение спомага да се създадат социални предпоставки, без които общонационалното възпитание изобщо е невъзможно. Такова профсъюзно движение придобива огромната заслуга, че е спомогнало да се победи социалната болест, окончателно да се унищожи бацилът на тази болест и по този начин да се съдейства за общото оздравяване на народния организъм. Ето защо спорът за необходимостта от профсъюзите е наистина безцелен.
Докато сред работодателите има хора с недоразвито социално чувство или още повече с лошо развито чувство за справедливост и защита на правата, задачата на профсъюзните ръководители, които са също част от нашия народ, е да защитават интересите на обществото срещу алчността и неразумността на отделните хора. Съхраняването на вярата в народа и предаността към него е от такъв интерес за нацията, както запазването на целостта на народа. И двете неща се игнорират от онези работодатели, които не се чувстват като част от обществения организъм. Защото отвратителната алчност и безпощадност дълбоко уврежда бъдещето.
Да се отстранят причините за подобно развитие, е заслуга пред нацията, а не обратно. Нека не ни казват, че всеки отделен работник има пълното право да си направи съответните изводи за онази истинска или фалшива несправедливост, която му причиняват, т.е. да напуснат дадения работодател. Не! Това е глупаво. Това е само проба да се отклони вниманието от важния въпрос. Едно от двете: или отстраняването на лошите антиобществени условия е в интерес на нацията или тона не е така. Ако това обаче е така, човек трябва да се бори с това зло със средства, които обещават успех. Отделният работник никога не е в състояние да защитава интересите си против властта на крупните предприемачи. Тук не става въпрос за победа на висшето право. Ако и двете страни бяха на едно мнение, нямаше да има спор. Тук става въпрос за по-силния. Ако това не беше така, ако и двете страни имаха чувство за справедливост, спорът би се разрешил по честен начин или по-точно нямаше въобще да възникне.
Не, ако антиобщественото или незаконното третиране на човека го призовава към съпротивление, то борбата може да се разреши само с помощта на по-голяма или по-малка сила дотогава, докато не бъде създадена със закон съдебна инстанция за унищожаване на това зло. Но от това следва, че за по-успешната борба с работодателя и неговата концентрирана сила работникът трябва да подеме не като отделно лице в противен случай не може и дума да става за победа.