Онова движение, което в епохата на принципа на болшинството съумее във всичко само принципно да приеме гледището за първенствуващата роля на вождовете и произтичащия оттук принцип на личната отговорност — такова движение с математическа точност в един прекрасен ден неизбежно ще победи и ще сложи край на съществуващия стар ред.
Тази идея доведе до пълна вътрешна реорганизация на цялото движение. Логичен извод от тази реорганизация беше също това, че ние трябваше да стигнем до най-строго разделяне между общо политическото ръководство на движението и търговското ръководство на всички партийни предприятия. Принципът на личната отговорност естествено беше прокаран и във всички делови предприятия на партията, което неизбежно трябваше да доведе до търговското оздравяване на всички наши предприятия, доколкото те бяха освободени от политически влияния и организирани изключително на стопански начала.
Когато през есента на 1919 г. аз се присъединих към партията, състояща се тогава от шест души, тя нямаше още ни най-малък апарат, нито един служащ, нито един печатен документ и дори нямаше бланки и печати. Комитетът на партията се подслоняваше отначало в малката кръчмичка на Херенхасе, след това в друго неголямо кафене. Разбира се, това положение беше нетърпимо. След известно време аз тръгнах да обикалям мюнхенските ресторанти и кръчми, разчитайки да намеря някаква отделна стая, която би могло да наемем като постоянно помещение за партията. В пивницата на Щернзке намерих малък сутерен, който някога очевидно бяха ползвали господа баварските държавни съветници за особено буйни гуляи. Този сутерен беше много тъмен и затова много повече подхождаше за предишното си предназначение, отколкото за политическа организация. Мазето имаше само един прозорец, гледащ към тясна уличка и дори в най-слънчевите дни в нашето помещение цареше полумрак. Та тъкмо там се настанихме. Даваха ни го само за 50 марки на месец, тогава това ни изглеждаше огромна сума, така че не можехме да предявяваме големи изисквания. Тъкмо преди да се нанесем стопаните свалиха от стените ламперията, която преди беше украсата на мазето. Трябваше да се примирим и с това. Изобщо, помещението правеше повече впечатление на гробница, отколкото на партийно бюро.
И все пак това беше вече голям прогрес. Постепенно прокарахме електричество; после, след дълго време успяхме да сложим телефон. Отначало имахме само една маса и няколко взети под наем стола, после успяхме да се сдобием с писалище, а по-късно дори и с шкаф. Две малки шкафчета ни даде за временно ползване стопанинът на помещението. В тях криехме своите плакати, прокламации и т.н.
Да продължаваме да събираме комитета веднъж седмично, беше невъзможно. Трябваше на всяка цена да имаме поне един плетен работник, който би могъл системно да води цялата работа.
За нас тогава това беше още трудно. Партията имаше толкова малко членове, че сред тях беше крайно трудно да се намери подходящ човек, който от една страна, би могъл да обслужва всички многостранни потребности на движението, а от друга, би могъл да мине с много малко заплащане.
Най-после, след дълго търсене, намерихме такъв човек. Това беше бившият войник Шуслер, мой фронтови другар. Шуслер стана пръв управител на партийните работи. Отначало той можеше да ни отделя само по два часа и идваше в бюрото от 6 до 8 ч. вечерта, после започна да идва от 5 до 8 ч. вечерта, после започна да ни посвещава втората половина на деня, а след известно време ние вече можехме да му плащаме напълно и той работеше при нас от ранно утро до късна вечер. Това беше човек във висша степен прилежен, чист, дълбоко честен, предан на движението с цялата си душа. Ето защо той работеше без да скръства ръце. Като премина към нас, Шуслер донесе в бюрото малка пишеща машина система „Адлер“, която беше негова лична собственост. Това беше първата машина в служба на нашето движение. След известно време взехме от Шуслер тази машина, а я плащахме на части. След това решихме, че е абсолютно необходимо да се сдобием с малък огнеупорен шкаф, в който решихме да пазим от евентуални нападения членските книжки и нашата картотека. Както вижда читателят, ние се сдобихме с каса, съвсем не за да пазим в нея големите си пари. Уви, пари ние изобщо нямахме. Партията беше страшно бедна и честичко лично на мен ми се налагаше да откъсвам това-онова за нея от малките си спестявания.
След година и половина това помещение ни беше вече твърде малко и ние се преместихме в ново помещение на Корнелиусщрасе. Това помещение пак принадлежеше на една пивница, но сега имахме на разположение не една стая, а цели три и освен това голям вестибюл. По ония времена такова помещение не изглеждаше истински лукс. В това помещение останахме до ноември 1923 г.