Ясно е, че професионалната организация можеше да спомогне за укрепване на социалната идея в практическия живот и с това за отстраняване на онези причини, които предизвикват раздразнението на масите и постоянно пораждат поводи за недоволство и оплаквания.
Ако това сега не е така, то по-голямата част от вината носят онези, които пречат на отстраняването на общественото зло по законен път. Вината е в онези, които използват цялото си политическо влияние, за да попречат на законоделството.
Колкото повече политиката на буржоазията не разбираше или по-точно не желаеше да разбере значението на професионалната организация и й поставяше все нови препятствия, толкова по-уверено социалдемокрацията сграбчваше това движение в ръцете си. С голяма далновидност тя си създаде здрава база, която не един път се оказваше последната й защита в критичен момент. Разбира се, при това вътрешната цел на движението постепенно се загуби, което откри път на нови цели. Социалдемокрацията никога не е и помисляла да запази първоначалните задачи на професионалното движение. Не, разбира се, че не е мислила за това.
В опитните й ръце в продължение на няколко десетилетия това оръдие за защита на обществените права на човека се превърна в инструмент, насочен към разрушаване на националната икономика. Че в този случай страдат интересите на работниците, не трогваше ни най-малко социалдемокрацията. Прилагането на икономически мерки на принуда дава възможност и в политически план да се използва изнудването. Социалдемокрацията е достатъчна безочлива, за да се възползва от това, а следващите я маси са достатъчно овчедушни, за да й позволят да го прави. Едното допълва другото.
Вече на границата на XX век профдвижението отдавна престана да служи на предишната си задача. От година на година то все повече се подчиняваше на политиката на социалдемокрацията и накрая се превърна в инструмент на класовата борба. Негова задача стана ден след ден да нанася удари на онзи икономически ред, който едва-едва беше построен с толкова много труд. Разрушавайки икономическия фундамент на държавата, вече може да се подготви същата съдба и за самата държава. С всеки изминат ден профсъюзите започнаха все по-малко да защитават реалните интересите на работниците. Политическата мъдрост подсказа на вождовете, че няма смисъл да се подобрява икономическото положение на работниците: ако силно се повдигне социалното и културно равнище на широките маси, то ще възникне опасност при удовлетворяване на потребностите на широките маси те да не позволят повече да бъдат използвани като безволево оръдие.
Тази преспектива внушаваше на вождовете такъв страх, че те накрая не само престанаха да се борят за повдигане на икономическото равнище на работниците, но и най-решително се обявиха срещу това. Да се намери обяснения за това напълно неразбираемо поведение не беше за тях трудно. Започнаха да предявяват такива огромни изисквания, че онези малки отстъпки, които можеха да се измъкнат от работодателите, трябваше да се струват на работниците относително съвсем нищожни. И ето, че те започнаха ежедневно да доказват на работниците нищожеството на тези отстъпки и да ги убеждават, че тук си имат работа с дяволски план: отстъпвайки смешно малко, да откажат на работниците удовлетворяване на свещените им права, а и на всичко отгоре да отслабят настъпателния натиск на работническото движение. При неголемите мисловни възможности на широките маси не нужно да се учудваме, че този подход се оказа сполучлив.
В лагера на буржоазията много се възмущаваха по повод на измамната тактика на социалдемокрацията, но самите представители на буржоазията не можеха да приемат никаква сериозна линия на поведение. Изглеждаше, че щом социалдемокрацията трепереше пред всяко реално подобряване на положението на работниците, то трябваше да се напрегнат всички сили в тази посока и по този начин да се изтръгне от ръцете на апостолите на класовата борба сляпотоим оръжие.
Нищо подобно не се направи. Вместо де се премине в настъпление и да се заеме бойна позиция спрямо противника, предприемаческите кръгове предпочетоха да се отдръпнат назад, да отстъпят и малкото под натиска на противника и в най-последния момент да се съгласяват само на такива малки промени, на които, имайки в предвид своята слабост, не можеха да окажат противодействие и които социалдемокрацията лесно можеше да отклони. В действителност всичко си остана по-старому. Само недоволството се увеличи още повече.
Още тогава така наречените „свободни профсъюзи“ висяха като сиви облаци над общополитическия хоризонт и помрачаваха съществуването на всеки отделен трудещ се. Свободните профсъюзи станаха едни от най-ужасните оръдия на терора, насочени срещу независимостта и силата на националното стопанство, срещу устойчивостта на държавата и свободата на личността.