И така, оставаха още само две последни възможности: или да посъветваме другарите си да излязат от профсъюзите, или да ги посъветваме да останат в тях и да водят подривна работа против марксизма вътре в тях.
Като правило аз препоръчах втория път.
През 1922–1923 г. можеше смело да се препоръча този път. Нашето движение беше още младо, броят на нашите другари, влизащи в съществуващите профсъюзи беше още сравнително малък, а финансовата полза от членските вноски, които правеха нашите приятели в периода на инфлацията, не можеше да бъде що-годе осезаема за съществуващите профсъюзи. Вредата за тях пък беше много съществена, тъй като нашите приятели, членуващи в профсъюзите, водеха вътре в тези профсъюзи политика на най-рязка критика и разложение на редовете на противника.
Аз решително се изказах против експериментите да създадем свои малки самостоятелни профсъюзи, които от самото начало неизбежно щяха да бъдат обречени на неуспех. При това аз бих смятал за истинско престъпление да се лишава работникът дори от малка част от скромната му заплата във вид на членски вноски за такава организация, от която членовете не могат да очакват сериозна полза.
Ако на политическия хоризонт се появява една или друга нова политическа партия, за да изчезне след това бързо и безследно, то това не е беда, а често дори е от полза. Във всеки случай тук никой няма право да се оплаква: който плаща вноски в полза на една или друга политическа партия, той винаги си дава паричките сякаш „а йзпс! регсш“, но който плаща вноски в касата на профсъюза, той има право да изисква профсъюзът действително с нещо да му помогне, а ако даденият профсъюз няма никакви шансове да направи това, то на организаторите на такива профсъюзи се гледа като на лъжци или поне като на лекомислени хора.
Ето от всички тези съображения се ръководехме ние през 1922 г. и действахме съобразно с тях. Някои от моите противници смятаха, че те по-добре разбират положението от мен и пристъпиха към образуване на собствени профсъюзи. Това, че ние отстоявахме посоченото гледище, те обявяваха за доказателство за нашата ограниченост. И какво? Измина съвсем малко време и образуваните от тях нови профсъюзи абсолютно изчезнаха от лицето на земята. В крайна сметка и те като нас останаха без свои профсъюзи. Разликата беше само в това, че ние не лъгахме нито другите, нито самите себе си.
Глава XIII
Следвоенната германска политика
Още преди революцията ръководството на външната политика в Германия беше доста безредно и нямаше никаква определена принципна линия, особено доколкото ставаше въпрос за политика на целесъобразни съюзи с дути страни. След революцията този хаос не само продължи, но взе още по-заплашителни размери. В предвоенната епоха констатирахме просто недостатъчно разбиране на работата и виждахме именно в това причината за нашата неправилна външна политика. Но след като войната свърши, трябва да потърсим тази причина в недостига на добра воля и честност. В края на краищата, напълно естествено е, че онези кръгове, които благодарение на революцията видяха осъществени своите разрушителни цели, абсолютно нямат интерес от такава външна политика, която в крайна сметка би могла да доведе до възраждане на свободната германска държава. Такова развитие би противоречало на вътрешния смисъл на цялото ноемврийско престъпление, тъй като би могло да прекъсне процеса на германското стопанство и германския труд под интернационален контрол, което, разбира се, съвсем не влиза в плановете на ноемврийските престъпници. Но това не е всичко. Ако външната политика на нова Германия действително беше насочена към възвръщането на свободата на Германия, това би могло да стане пряка заплаха за сегашните представители на властта вътре в страната. Всеки действително голям успех в областта на външната политика с желязна необходимост води до аналогични резултати в областта на вътрешната политика. А от друга страна, един сериозен опит за възраждане на нацията навън е невъзможен, ако не го предхожда укрепване на националната идея вътре. Ако дадена страна започне сериозна борба за национална независимост и свобода, то неизбежно довежда до израстване на националното самосъзнание, до укрепване на националните чувства, което на свой ред не може да не усили съпротивата спрямо антинационалните елементи вътре в страната. В обикновено мирно сиво време народът сравнително покорно понася такива порядки и търпи такива владетели, които за нищо на света не би търпял в период на национален подем. В такива бурни периоди народът се обръща с гръб към такива хора, а често им оказва и такава съпротива, която става за тях съдбоносна. Да си спомним например как се отнесе общественото мнение в Германия към опасността от шпионство в началото на войната. Та нали в този момент избухна истински взрив от човешки страсти; стигна се до точка на кипене; започна се преследване на шпионството, понякога достигащо дори до несправедливости. Всъщност всеки лесно ще съобрази, че в продължение на дълги години мирно време опасността от шпионство пак съществуваше, и може би дори беше по-голяма, отколкото непосредствено в дните на войната. Но в обикновената делнична обстановка никой не обръщаше внимание на тази опасност.